— Бих желала да се запозная с него — извика госпожа Темпълтън почти с въодушевление.
— Сигурен съм, госпожо — каза гласът на едно трето лице, със строг акцент, — че не виждам каква полза може да има безсмъртната ти душа от запознаването с драскач на стихове, които ми изглеждат неморални. Аз прегледах този том вчера и не намерих нищо друго в него, освен любовни сонетчета и подобни на тях глупости.
Госпожа Темпълтън не отговори и Лъмли, за да промени темата на разговора, който изглеждаше раздразнителен за съпрузите, каза:
— Ти се завърна много скоро, драги.
— Да, не обичам да се разхождам в дъжда!
— Боже мой, навън вали. Аз не съм обърнал внимание.
— Мокър ли си, драги? Не би ли било по-добре… — започна смирено съпругата.
— Не, драга, не съм мокър, благодаря ти.
„Така, така — каза си Ферърс тази вечер, когато се събличаше да си ляга, — виждам, че чичо ми не е доволен от замисленото лице на леля ми — малко завижда, когато тя не мисли само за него. Толкова по-добре. Аз трябва да открия това бързо. Те не трябва да живеят много щастливо заедно. И заедно с амбициозните ми проекти, мисля, че виждам пътя, по който ще успея да направя така, че добрите неща от този свят да се приближат малко до Лъмли Ферърс.“
III
Две или три вечери по-късно, се събра отбрано общество, както казват вестниците, в една от най-благородните къщи на Лондон. Очите на всички бяха обърнати към млада дама, от чиято красота би могъл да се възползва някой художник. Тя беше повече величествена, отколкото подхождаше за годините й и тъй класически безпогрешна, сякаш притежаваше нещо от статуя в гордите черти на лицето си. Тя се движеше между гостите, които мълчаливо се възхищаваха от нея. Тази дама беше Флорънс Лейсълс, дъщеря на богатия роднина на Лъмли, лорд Саксингъм, за която се предполагаше, че е най-богатата наследница в Англия. Самият лорд Саксингъм оттегли настрана дъщеря си, докато тя се разхождаше.
— Флорънс — прошепна той, — ти си направила голямо впечатление на дук… бъди любезна към него, ще ти го представя.
Лордът се обърна към един нисък, черен, сякаш вдървен, на около двадесет и осем години човек, който беше от лявата му страна, и представи дука на Флорънс Лейсълс. Дукът беше ерген и това беше едно запознанство между него и най-богатата наследница в перството.
— Госпожица Флорънс — каза лорд Саксингъм, — обича конете като вас, дуче, при все че не ги познава тъй добре.
— Признавам, че обичам конете — каза дукът с духовит тон.
Лорд Саксингъм се оттегли.
Госпожица Флорънс мълчеше. Ясен знак на неприязън се забеляза в очите й, устните й леко се извиха и тя се полуобърна настрана, сякаш беше забравила за съществуването на новия си познат.
Негова милост, както повечето големи личности, не беше обиден. Той наистина не можеше да предполага, че някой може да се отнесе пренебрежително към него. При все това той помисли, че е правилно госпожица Флорънс да започне разговора, защото въпреки че не беше срамежлив, той по навик беше мълчалив. Дукът беше свикнал да го освобождават от неприятните и досадни задължения към обществото.
След кратко мълчание обаче, като видя че госпожицата продължава да мълчи, той започна:
— Госпожице Флорънс, яздите ли понякога в парка?
— Твърде рядко.
— Сега действително е много топло за езда.
— Не казах това.
— Хм — аз помислих, че искахте да кажете това.
Последва пак мълчание.
— Казахте ли нещо, госпожице Флорънс?
— Не.
— О! Извинете. Лорд Саксингъм изглежда в много добро настроение.
— Радвам се, че мислите така.
— Портрета ви на изложението не е толкова сполучлив, госпожице Флорънс.
— Вие сте много ласкателен — каза Флорънс с видима нетърпеливост в тона и в маниерите си.
Красотата на младата дама помръкна леко и известно негодувание се появи на лицето й, когато забеляза, че завистливите очи на гостите бяха обърнати към тях. Колкото и да бяха блестящи способностите й за разговор, тя не мислеше да ги покаже. Тя беше аристократка по-скоро по ум, отколкото по рождение и реши че дукът е идиот. Тя грешеше много. Ако беше счупила леда, щеше да види, че водата под него не е така плитка. Дукът, както мнозина други англичани, при все че не си даваше труд да ги покаже, имаше усъвършенствани маниери, беше много начетен човек, притежаваше здрав разсъдък и бистър ум. Той не знаеше какво значи да обича някого, да се тревожи за каквото и да е и беше винаги доволен от всичко, защото апатията се приближава до задоволството.