И Лъмли, с нисък поклон седна на мястото, което Цезарини, който беше станал малко срамежливо, беше освободил за него. Кастручио изглеждаше незасегнат, но се оттегли недоволен и седна на отдалечено място, Флорънс го забрави веднага след възхищението си от срещата с Лъмли.
— И така, аз се завърнах — продължи Лъмли, — да те намеря неземна красавица и очарователна кокетка. Не се изчервявай!
— Наистина ли ме наричат кокетка?
— О, да, и мисля, че имат право.
— Може би заслужавам упрека. О, Лъмли, как мразя всичко, което чувам и виждам!
— Как? Дори дука…
— Да, страхувам се, че и той не прави изключение.
— Баща ти ще полудее, ако те чуе.
— Баща ми! Бедния ми баща! Да, той мисли, че аз, Флорънс Лейсълс, съм създадена да нося дукска корона и да давам най-хубавите балове в Лондон.
— А, моля ти се, за какво е създадена Флорънс Лейсълс?
— Не мога да отговоря на този въпрос. Страхувам се от незадоволство и омраза.
— Ти си една загадка, но аз ще се потрудя и няма да си почина, докато не я разгадая.
— Ще бъда упорита при това положение…
— Благодаря. По-добре да бъдеш упорита, отколкото да ме мразиш.
— О, ти трябва много да се промениш, за да мога да те намразя.
— Действително! Какво си спомняш за мен?
— Че беше искрен, смел и следователно, предполагам, верен! Направи силно впечатление на лелите ми и на баща ми с твоята омраза към вулгарните лицемерства в живота, който водехме. О, не! Аз не мога да те мразя!
Лъмли повдигна очите си към тези на Флорънс. Той я гледа продължително и с внимание. Амбициозни надежди се породиха в него.
— Драга ми братовчедке — каза той с променен и сериозен тон, — аз виждам нещо в теб, което подхожда да бъде редом до мен. Радвам се, че твоят глас е един от първите, който ме кара да затвърдя решението си да остана в работлива Англия!
Лъмли си помисли, че е намерил известна пътечка към сърцето на братовчедката, и започна да разширява кръга на разговора с необикновено красноречие. Флорънс го слушаше внимателно, но не със симпатия. Лъмли се излъга. Неговата амбиция не можеше да привлече идеалиста с широка душа. Неговият егоизъм се виждаше във всичко, което си въобразяваше, че би изглеждало възвишено у него. Положение, власт, титли, всичко това изглеждаше ниско и вулгарно за тази, която ги имаше всеки ден.
От отдалеченото място, където се намираше, дукът продължаваше от време на време да отправя студени погледи към Флорънс. Неговите симпатии към нея изглежда не бяха намалели поради това, че тя не му обръщаше внимание. В него имаше нещо великодушно и той я разбираше. Най-после той си отиде. И започна сериозно да мисли Флорънс да му бъде жена. Не жена за любов, а жена, чрез която би могъл да придобие почести и да стане наследник на състояние.
От ъгъла, в който се намираше, с блянове още по-суетни и смели, Кастручио Цезарини също отправяше погледите си към царственото чело на голямата наследница. О, да, тя имаше душа. Тя можеше да мрази титлите и да уважава гения. Каква победа над Дьо Монтен, над Малтрейвърс, над целия свят, ако той би могъл да спечели ръката, за която толкова мъже въздишаха напразно! Колкото и да се считаше чист и възвишен, родът и богатството беше това, което Цезарини обожаваше у Флорънс. А Лъмли, по-близо може би до наградата от другите, макар и още далеч, продължаваше да разговаря красноречиво и с блестящи очи, докато студеното му сърце обмисляше всяка дума, диктуваше всеки поглед и чертаеше (светските хора понякога са най-прозорливите) картата на един царски път към богатство. А Флорънс Лейсълс, когато гостите се разотидоха и се прибра в стаята си, забрави и тримата. С болезнена романтичност, която често се забелязва у тези, на които съдбата се усмихва най-много, тя започна да мечтае върху идеалния образ, който би могла да обича.
По това време Ърнест Малтрейвърс беше достигнал много голям успех. Безспорно, случаят му помогна наравно с достойнствата му, както обикновено се случва.
Това беше разцветът на неговата младост. Постигна слава и богатство, уважаван и ухажван. Но точно тогава се разболя сериозно. Това не беше активна или определена болест, а едно общо разстройство на нервите, едно отпадане на цялото тяло. Деятелността му, може би, започна да говори против него. В младостта си той беше много подвижен и честите упражнения на тялото му дадоха като резултат един неспокоен и пламенен дух. Промяната от атлетически към седящ живот, умората на мозъка, страстта към знания, която денонощно държеше ума му напрегнат, повлияха зле на една естествена, но силна конструкция. Бедният автор! Колко малко са ония, които го разбират и му влизат в положението! Той изхабява младостта и здравето си. Освен това имаше и още нещо — сърцето му беше твърде самотно. Той живееше без хубавите семейни връзки, запознанствата и приятелствата, които създаваше, за момент го възбуждаха, но не притежаваха очарованието, което дават удобствата и утехите. Кливлънд прекарваше повече от времето си на полето. Беше с много по-тих темперамент и толкова възрастен, че въпреки голямото приятелство, което съществуваше между тях, налице беше липсата на възможността за интимна размяна на мисли, от каквато чувстват нужда, като от ежедневна храна, чувствителните, натури. Брат си (както читателят е забелязал, за него до сега се споменава твърде малко), Ърнест виждаше много рядко. Полковник Малтрейвърс, един от много известните и хубави мъже на своето време, се беше оженил за красива дама и живееше главно в Париж. Само за няколко седмици през ловния сезон той идваше във вилата с няколко приятели, които по нищо не приличаха на Малтрейвърс. Братята си кореспондираха редовно всеки три месеца и се виждаха веднъж в годината. С това се изчерпваше всичко, което знаеха за себе си. Ърнест Малтрейвърс беше сам в света със студения, загрижен призрак, наричан Репутация.