IV
Беше късно през нощта. Пред маса, покрита с паметници на науката и мисълта, седеше млад човек с бледо и изморено лице. Часовникът в стаята показваше, ясно всяка минута, която намаляваше пътешествието към гроба. Седящият до масата имаше загрижено и очаквателно изражение на лицето. От време на време поглеждаше към часовника и си мърмореше нещо. Какво ли очакваше с нетърпение младият човек — писмо от някоя обожавана госпожица, или утешително ласкателство от някого, предаден на Изкуството и книжовността? Не, мечтателят беше далеч от тук. Ърнест Малтрейвърс очакваше визита на доктора си, защото внезапна мисъл го бе обезпокоила в този късен час. Най-после се чу добре познатото почукване и след няколко минути докторът влезе. Той познаваше добре особените неразположения на занимаващите се с умствен труд, и колкото беше любезен, толкова и опитен.
— Драги ми господин Малтрейвърс, какво има? Как се чувствате? Надявам се, не сте сериозно болен. Усещам бавен и неправилен пулс, но няма температура. Вие сте нервен.
— Докторе — каза Малтрейвърс, — не ви повиках в това късно време поради някакъв страх или сприхав каприз на някой инвалид. Когато ви видях тази сутрин, вие загатнахте някои неща, които ме тревожат от тогава насам. Това, което може да очаква съвестта и душата, без да се губи много време, зависи много от пълното ни познаване на действителното ни положение. Ако ви разбирам правилно, остава ми да живея още малко време, така ли?
— Господи! — каза докторът, като обърна главата си настрана. — Вие сте преувеличили това, което исках да ви кажа. Аз не съм казал, че се намирате, както обикновено се изразяваме, в опасност.
— Тогава, възможно ли е да живея дълго?
Докторът се изкашля и след малко отговори:
— Това не може да се каже с положителност, драги ми приятелю.
— Бъдете откровен с мен. Плановете на живота трябва да бъдат базирани върху пресмятания, които ние може да направим, като знаем неговата вероятна продължителност. Не мислете, че съм толкова слаб или страхлив, за да се стряскам от някоя пропаст, която може да съм приближил несъзнателно. Аз желая, не, аз ви заповядвам да бъдете категоричен.
Имаше нещо усърдно и трогателно в гласа и маниерите на болния, което дълбоко развълнува и направи силно впечатление на добрия доктор.
— Ще ви отговоря искрено — каза той, — вие преуморявате вашите нерви и мозък. Ако не си отпочинете, ще се изложите на сериозно заболяване и преждевременна смърт. За няколко месеца, може би за няколко години, напълно трябва да прекъснете умствения труд. Мъчителна ли е тази присъда? Вир сте богат и млад — забавлявайте се докато можете.
Малтрейвърс, изглежда, беше доволен. Той промени темата на разговора и говори с лекота за различни неща. Едва когато неговият доктор си отиде, той се отдаде на мислите, които горяха в него.
„О! — той почти извика, когато стана и започна да се разхожда из стаята с бързи крачки. — Сега, след като виждам пред себе си широкия и осветен път, трябва ли да бъда осъден да спра и да се отклоня? Една голяма империя се издига пред погледа ми, по-голяма от тази на Цезарите и завоевателите изобщо. Една империя, трайна и универсална в душите на хората, която не може да бъде унищожена от времето. А смъртта напредва към мен, приближава се и скелетната й ръка ме отблъсква назад към нищожеството на обикновените хора.“