V
— Не мога да си обясня — каза един младеж от една група, която се беше събрала край входа на един клуб на улица Сейнт Джеймс, — не мога да си обясня какво се е случило с Малтрейвърс. Забелязвате ли колко много се е променил. Прегърбил се е като някой старец и едва повдига поглед от земята. Сигурно е нещо натъжен и болен.
— Може би пише нещо ново.
— Или може да се е оженил.
— Или е забогатял — богатите хора са винаги нещастни.
— Ха, Ферърс, как си?
— Е, и така, какви новини? — попита Ферърс.
— Ратлър губи.
— О, в политиката ли?
— Какво ни интересува политиката. Политиката е винаги мръсотия. Да не си започнал да се занимаваш с политика?
— На моята възраст какво друго бих могъл да правя?
— Разбрах това от шапката ти. Всички политици носят странни шапки: това е много забележително, но е белег на болестта.
— Шапката ми! Странна ли е? — попита Ферърс.
— Ами кой е виждал някога подобно нещо?
— Радвам се, че мислите така.
— Защо, Ферърс?
— Защото е разумно в нашата страна да се подигравате на дребните неща. Когато хората се занимават с шапката ви или с колата ви, формата на носа ви или някоя брадавица по брадичката, изпускат хиляди по-важни неща, но си запазват малко повече нервите.
— Колко си смешен, Ферърс! Добре, ще вляза вътре да прочета вестниците, а ти…
— Ще отида на една-две срещи и ще се радвам на шапката си.
— Довиждане. Между другото, твоят приятел Малтрейвърс току-що мина от тук и изглеждаше замислен. И като че ли говореше на себе си! Какво става с него?
— Скърби, може би, затова, че не носи странна шапка, на която да могат господата да се смеят и да оставят останалото в него на спокойствие. Довиждане.
Ферърс отмина. Скоро се намери в парка. Към него се присъедини господин Темпълтън.
— Е, Лъмли — каза последният (тук трябва да се отбележи, че маниерите и тонът на Темпълтън съдържаха много по-голямо уважение към неговия внук от по-преди), — е, Лъмли, можа ли да се видиш с лорд Саксингъм?
— Видях се, драги, и съжалявам, че трябва да ти кажа…