— И аз си мислех така… — прекъсна го Темпълтън. — Няма никаква признателност сред обществениците, никакво желание по високите места да се отдава почит на добродетелта.
— Извинявай, но лорд Саксингъм заявява, че ще бъде възхитен да подкрепи възгледите ви, и че никой друг не заслужава повече от вас една графска длъжност. Но…
— О, да, винаги ще има някое „но“!
— Но има извънредно много претенденти понастоящем, които е невъзможно да бъдат задоволени. И… и, но мисля, че не трябва да продължавам…
— Продължавай, драги, моля те.
— Лорд Саксингъм е, откровено казано, човек, който обръща голямо внимание на семейството си. Женитбата ти, драги чичо, която е един извор на най-голяма радост за мен, пречи на вероятния шанс за твоето щастие и титла, ако придобиеш последната, тя да премине… като собственост на…
— На теб! — прекъсна го Темпълтън сухо. — Твоят роднина изглежда открива за пръв път колко скъпи са твоите интереси за него.
— За мен лично, драги, роднината ми не иска да знае никак. Но той иска да знае много за всеки член от неговия род — дали ще бъде богат и ще заема висок пост. Това увеличава кредита и кръга на неговите връзки. А лорд Саксингъм е човек, когото връзките подкрепят, за да бъде велик. За да съм ясен пред теб, той няма да напрегне усилия, тъй като не вижда с какво ще се ползва от това неговия роднина, или как ще се засили неговия род.
— Обществена добродетел! — възкликна Темпълтън.
— Добродетелта, драги чичо, е като жена: като частна собственост е отлична, но обществената добродетел е като всяка друга публична жена, или иначе казано — проститутка.
— А! — изсумтя раздразнено Темпълтън, който въобще не беше предразположен да държи на внука си лекция за неправилността на горното, което в друг случай би направил. Защото господин. Темпълтън беше един от онези, които считаха за порочно да се говори, че порокът съществува в света. Той се дразнеше много, когато някой наричаше нещо направо с името му.
— Няма ли госпожа Темпълтън някои връзки, които биха могли да са от полза за теб?
— Не, драги — извика чичото със силен глас.
— Съжалявам за това, но ние не може да очакваме всичко. Ти си се оженил по любов; имаш един щастлив дом, очарователна съпруга — това е по-добро от една титла и от една изящна любовница.
— Господин Лъмли Ферърс, по-добре ще направиш да не изказваш утешенията си. Моята съпруга…
— Те обича много, смея да кажа — рече внукът. — Тя е много чувствителна. Обича поезията. О, да, тя трябва да обича този, който е направил толкова много за нея.
— Да съм направил толкова много! Какво искаш да кажеш?
— Ами, със своето богатство, със своето положение, със своята справедлива амбиция ти си могъл да се ожениш за която пожелаеш… И освен това, оставайки неженен, ти си могъл да запазиш интереса на роднините си, но това не е важно! Ти си се оженил за една дама без връзки. Какво повече би могъл да направиш за нея?
— А, ти не знаеш всичко.
Тук Темпълтън се спря, като че ли щеше да каже твърде много, и се намръщи; след кратко мълчание продължи:
— Лъмли, аз съм се оженил така, като казваш… вярно е. Ти може да не бъдеш мой наследник, но аз ще се погрижа за теб, ако заслужиш обичта ми.
— Драги чи…
— Не ме прекъсвай, аз имам план за теб. Нека нашият интерес бъде общ. Титлата може пак да премине върху теб. Аз може да нямам мъжка рожба — каза чичото и помисли за някоя разумна сума. — Младите хора имат разходи, но бъди благоразумен, ако искаш да живееш добре в света и не те открия никога в някоя яма.
— Моите най-големи, моите най-сърдечни благодарности!
— Мълчи, виж се пак с лорд Саксингъм. Аз трябва и ще постигна това.
Темпълтън изпрати внука си и замислено продължи към Хайд парк, където го чакаше колата му. Щом влезе в именията си, видя дъщеря си да тича по поляната, за да го посрещне. Сърцето му се смекчи. Той спря колата и слезе. Помилва я, започна да играе с нея. И да се смее, когато тя се смее. Никой родител не можеше да бъде по-привързан от него.
„Лъмли Ферърс има способности, които биха ми правили чест — каза си замислено, — но неговите принципи изглеждат колебливи. Обаче, сигурно е, че тези прями маниери са белег за наличието на едно добро сърце!“
В това време Ферърс се отправи с повдигнат дух към къщата на Малтрейвърс. Приятелят му не си беше у дома, но Ферърс никога не считаше за нужно присъствието на хазяина, за да се разположи като у дома си. Книги имаше около него в изобилие, но Ферърс не беше от тези, които четат за удоволствие. Той се облегна на удобен стол и започна да плете нови мрежи на амбиции и интриги. Най-после вратата се отвори и Малтрейвърс влезе.