Тъй като обажданията до моргите не дадоха никакъв резултат, взех няколко от банкнотите на Моника и се запътих към Маканали. След ден като днешния имах право на малко тъмна бира и храна, приготвена от друг. Нощта също се очертаваше да бъде дълга, защото вкъщи щях да се опитам да разбера по какъв начин е извършено заклинанието, отнело живота на бодигарда на Джони Марконе, Томи Том, и на неговото гадже, Дженифър Стантън.
— Дрезден — поздрави Мак и аз се разположих на бара.
Затъмненото удобно помещение беше полупразно — имаше само няколко мъже, които бях срещал тук и познавах по физиономия, и които играеха шах на една маса в дъното. Мак беше едър тип на неопределена възраст, но тъй като от него се излъчваха някаква мъдрост и здрав разум, не бих му дал по-малко от петдесет. Имаше кривогледи очи и малко злобна усмивка, но той и бездруго рядко се усмихваше. Не говореше много, обаче кажеше ли нещо, си струваше да го чуеш.
— Здравей, Мак — поздравих го аз. — Имах много гаден ден. Дай ми сандвич със стек, пържени картофи и тъмна бира.
— Ъхъ — отговори Мак.
Отвори една бутилка от пивото, собствено производство, и напълни чашата ми, като гледаше встрани от мен. Винаги прави така. Не го упреквам, като знам каква е клиентелата му. И аз не бих ги гледал в очите.
— Чу ли какво е станало в „Медисън“?
— Ъхъ — потвърди той.
— Гадна работа.
Подобен несериозен коментар не заслужаваше дори изръмжаване от негова страна. Мак ми подаде чашата и се зае с печката зад бара — сложи дърва и ги разръчка, за да горят равномерно.
Разлистих омачкания вестник и прегледах заглавията.
— Я виж. Още едно буйстване заради Трето око. За бога, тази дрога е по-лоша от крека.
Статията съобщаваше за пълен погром над една квартална бакалница, извършен от наркомани, надрусани с Трето око, които вярваха, че магазинът е предопределен да избухне, и затова бяха решили да изпреварят съдбата.
— Ъхъ.
— Чувал ли си такова нещо?
Мак поклати глава.
— Казват, че им отваряло третото око — казах аз, четейки статията. — И двамата наркомани се строполили на място. Били закарани в болница в критично състояние. Обаче знаеш ли какво?
Мак се обърна към мен, докато готвеше на печката.
— Убеден съм, че това е невъзможно. Ама че глупост. Внушават на горките момчета, че могат да правят магии.
Мак кимна към мен.
— Ако беше нещо сериозно, досега да са ме потърсили от управлението.
Мак сви рамене и се върна към печката. Надникна в неясното отражение на едно огледало зад бара.
— Хари — каза той, — следят те.
Денят беше твърде напрегнат и не можех да избягна чувството на стягане в раменете. Обхванах чашата си с две ръце и преговорих наум няколко израза на развален латински. Не пречи да се подготвиш за отбрана, в случай че някой реши да те нападне. По отражението в старото захабено огледало забелязах, че някой се приближава към мен. Мак продължаваше да готви невъзмутимо. Нищо не можеше да го смути.
Усетих парфюма още преди да се обърна.
— Я виж ти, госпожица Родригес — казах аз. — Винаги ми е приятно да ви видя.
Тя се закова на няколко крачки зад мен, очевидно смутена. Едно от предимствата да си магьосник, е, че хората винаги приписват всичко, което правиш, на магията, понеже не им идва на ум някакво по-просто обяснение. Тя изобщо не би предположила, че парфюмът й я издаде, а смяташе това, че съм я разкрил, без да я виждам, за проява на тайнствена, мистична сила.
— Заповядайте — поканих я аз. — Седнете. Предлагам да ви почерпя едно питие, но отказвам да ви кажа каквото и да било.
— Хари, не съм дошла по работа — смъмри ме тя и се разположи на съседното столче на бара.
Беше средна на ръст и притежаваше удивителна смугла красота, имаше делови вид и носеше сако и пола, чорапогащник и обувки с висок ток. Черната права коса беше подрязана на врата й на черта и бе разделена по средата на два кичура, които обрамчваха тъмната кожа на челото, подчертавайки ленивата привлекателност на дълбоките й очи.
— Сюзан — скарах й се аз. — Нямаше да сте тук, ако не сте по работа. Добре ли прекарахте в Брансън?