— Хари, можеше поне да се престориш, че те е страх.
— Съжалявам, Тут. Нямам време.
— Време, време — оплака се Тут. — Вие, смъртните, само за това ли мислите? Всеки се оплаква от времето. Целият град се щура наляво и надясно и всички крещят, че са закъснели, и надуват клаксоните. Някога времето ви стигаше, да знаеш.
Изтърпях тази лекция в добро настроение. Във всеки случай Тут никога не може да се съсредоточи дълго върху една и съща тема.
— Спомням си хората, които живееха тук, преди да пристигнат тези луди, вятърничави бледолики. Те никога не се оплакваха от язви или…
Очичките на Тут се спряха на хляба, меда и млякото и отново заблестяха. Той се върна там, взе последния къшей хляб, попи всичкия мед и лакомо го изкълва като птиче.
— Това е вкусно, Хари. Не е като гадостите, които ни дават напоследък.
— Консерванти — казах аз.
— Каквото и да е. — Тут изпи млякото на дълги глътки и падна на гърба си, потупвайки заобленото си коремче. — Добре — каза той накрая. — А сега ме пусни.
— Още не, Тут. Преди това имам нужда от нещо.
Тут ме погледна намръщено.
— Вие, магьосниците, винаги се нуждаете от нещо. Мога да ти направя този номер с тора, да знаеш. — Той се изправи и гордо кръстоса ръце на гърдите си, гледайки към мен високомерно, като че ли не бях десет пъти по-висок от него. — Добре де — омекна той. — Мога да ти направя една малка услуга в замяна на обилното угощение.
Останах сериозен.
— Много добре.
Тут изсумтя и някак си успя да ме погледне високомерно над малкото си носле.
— Аз съм си доброжелателен и мъдър по природа.
Кимнах, като че ли това твърдение беше проява на голям разум.
— Ъхъ, виж, Тут. Искам да знам дали си бил наоколо през последните няколко нощи, или познаваш някой, който се е навъртал тук. Търся един човек, който може да е идвал насам.
— А като ти кажа — заяви Тут, — ще отвориш този кръг, който по всяка вероятност си направил около мен?
— Точно така — казах аз сериозно.
Тут се замисли, като че ли се колебаеше, но накрая кимна.
— Много добре. Ще получиш информацията, която търсиш. А сега ме пусни.
Присвих очи.
— Сигурен ли си? Обещаваш ли?
Тут отново тропна с крак, вдигайки сребристи прашинки.
— Хари! Престани да драматизираш!
Скръстих ръце.
— Искам да обещаеш.
Тут разпери ръце.
— Добре, добре, добре. Обещавам, обещавам, обещавам! Ще изровя това, което искаш да разбереш. — Започна възбудено да лети в кръга, размахвайки енергично крила. — Пусни ме навън! Пусни ме навън!
Тройно обещание от един елф е почти равносилно на абсолютна истина. Отидох бързо до кръга и заличих с крак линията, издълбана в пръстта. Пожелах да се отвори и енергията, натрупана в него, се освободи с леко свистене.
Тут се стрелна над водите на езерото Мичиган като малка сребърна комета и изчезна със звън от погледа ми, също както Санта Клаус. Разбира се, той е много по-голям и мощен от Тут, но аз не му знам истинското име. Но не бих се и опитал да го затворя в магически кръг, дори да го знаех. Едва ли някой би събрал достатъчно кураж за това.
Започнах да чакам, като се разхождах, за да не заспя. В такъв случай, ако Тут ми повери информацията, докато спя, ще бъде напълно оправдан. Като се има предвид, че току-що го бях заловил и унижил, той несъмнено щеше да се опита да ми го върне — след две седмици дори нямаше да си спомня, но ако се оставех да ми нанесе този удар, щях да се събудя със страшно главоболие, а това нямаше да е добре за бизнеса.
И така, крачех и чаках. На Тут обикновено му трябва около половин час, за да свърши онова, което съм поискал от него.
Точно след половин час той се завърна целият грейнал и закръжи около главата ми.
— Хей, Хари. Справих се.
— Какво откри, Тут?
— Познай!
— Не мога — изръмжах аз.
— Хайде де. Не можеш ли да отгатнеш?
Намръщих се от умора и досада, но се опитах да не го показвам. Тут си беше такъв по природа.
— Тут, нали обеща да ми кажеш?
— Вечно развалят удоволствието — оплака се той. — Не е чудно, че никое момиче не иска да излиза с теб, освен ако не желае да изкопчи информация.
Аз примигнах и той радостно се изкиска.
— Аха, супер. Ние те следим, Хари Дрезден!