Тя се стегна за миг, обърна глава настрани и отпусна ръка. Беше мълчалив знак, че се предава. Движението й не беше достатъчно бързо и успях да забележа, че по бузата й се търколи една сълза.
Разплаках вампир. Страхотно. Почувствах се истински супергерой. Хари Дрезден — разбивач на сърцата на чудовищата.
— Може би има някой, който знае повече — каза тя. Прекрасният й глас звучеше безжизнено. — Има една жена, която работеше за мен. Линда Рандал. Те двете с Дженифър ходеха заедно, когато някой клиент изявеше подобно желание. Бяха много близки.
— Къде е тя сега? — попитах аз.
— Работи някъде като шофьор. При богато семейство, което се нуждае от прислуга, която може нещо повече от това да мие прозорци. Тя не беше точно от типа жени, които аз наемам. Мисля, че Дженифър имаше телефонния й номер. Ще помоля някой да го намери, господин Дрезден. — Тя произнесе моето име, като че ли в него имаше горчива отрова, която се опитва да изплюе.
— Благодаря. Много любезно от твоя страна.
Стараех се да говоря възпитано и неутрално. Доброто възпитание и малко блъфиране бяха единствената ми защита от нейните нокти.
Тя остана спокойна, очевидно трудно сдържайки очевидните си емоции, когато отново ме погледна. Погледът й се задържа на гърлото ми, застина, после очите й се разшириха. Изражението на лицето й остана абсолютно, нечовешки неподвижно.
Напрегнах се. Не просто се напрегнах, а се стегнах като стоманена пружина. Изчерпах запасите си от капани и инструменти. Ако решеше да ме нападне, нямаше с какво да се защитя. Оставаше, разбира се, еликсира, но едва ли щях да успея да го изпия преди да ме разкъса на части. За да не се разтреперя, стиснах здраво креслото. Не показвай страх. Не бягай. Само да побегнех, и тя инстинктивно щеше да се хвърли след мен…
— Тече ви кръв, господин Дрезден — прошепна тя.
Много бавно вдигнах ръка към гърлото си — към мястото, където ме одраска с нокти. На края на пръстите ми остана кръв.
Бианка не спускаше поглед от мен. Езикът й отново облиза устните.
— Скрийте я — прошепна тя и от устата й се изтръгна странен, мяукащ звук. — Прикрийте я, Дрезден!
Взех кърпата от масата и я притиснах до гърлото си. Бианка бавно замижа и се отвърна настрани. Не се изправи.
— Вървете си — каза тя. — Вървете. Сега ще дойде Пола. След малко ще я изпратя на портала с телефона.
Станах и тръгнах към вратата, но само след няколко крачки спрях и се огледах. Знаех какво се крие под тази великолепна маска, но не можах да се сдържа и още веднъж погледнах към нея. Лицето й се изкриви от желание.
— Вървете си! — изхлипа Бианка с глас, изпълнен с ярост, глад и още някакво, неведомо за мен чувство. — Вървете и не си мислете, че ще забравя тази вечер. Не се надявайте, че ще ви оставя просто така.
Вратата се отвори и в библиотеката влезе младата жена с прави коси, която ме посрещна на входа. Тя ме подмина, плъзгайки поглед по мен, и се отпусна на колене до Бианка. Реших, че именно това е Пола.
Пола измърмори нещо толкова тихо, че не успях да го чуя, и внимателно отметна косите на Бианка от лицето й. После запретна ръкава на блузката си над лакътя и долепи китката си до Бианкините устни.
Добре видях онова, което се случи след това. За миг езикът на Бианка се показа — дълъг, розов, лепкав — и остави по ръката на Пола ивица блестяща слуз. От това докосване Пола трепна и дишането й се учести. През плата на блузката се видя как зърната на гърдите й се втвърдиха. Тя бавно отметна главата си назад, а очите й заблестяха като на наркоман, който току-що е поел дозата си.
Кучешките зъби на Бианка видимо се удължиха и се впиха в бледата, нежна кожа на Пола. Проблесна кръв. Езикът на Бианка затрепка бързо-бързо, облизвайки кръвта веднага щом се появеше. Тъмните й очи се присвиха, оставайки далечни и безучастни. Пола стенеше и ахкаше от наслада; по тялото й преминаваха тръпки.
Прилоша ми и крачка по крачка отстъпих към вратата, без да се реша да им обърна гръб. Пола бавно се плъзна на пода. Съзнанието явно я напускаше, но тя продължаваше да изпитва наслада. Бианка се плъзна след нея. В облика й вече нямаше нищо женствено, само животински глад и нищо друго. А може би само аз виждах под маската на плътта приличащата на труп твар, жадно лочеща кръвта на Пола.
Припряно се измъкнах оттам и хлопнах вратата след себе си. Сърцето ми биеше твърде бързо. Може би сцената с Пола би ме възбудила, ако не бях видял какво се крие зад маската на Бианка. Вместо това ми се повдигаше от страх и отвращение. Жената се отдаваше на тази твар с такава охота, с каквато някоя друга би се отдавала на любовника си.