— Не — повтори тя. — На работа съм и ще бъда заета до сутринта. Нямам време за вас.
— Дженифър Стантън беше ваша приятелка. Убиха я. Ако можете да ми кажете нещо, което може да помогне…
— Не мога — отново ме прекъсна тя. — Довиждане, господин Дрезден.
В слушалката се чу сигнал „заето“.
Намръщих се раздразнено и поставих обратно слушалката. Ето ти ситуация. Загубих толкова много сили за подготовка на срещата ми с Бианка, спечелих си толкова много потенциални неприятности и всичко бе напразно.
Всичко бе напразно, помислих си аз. Всичко, дявол да го вземе, бе напразно.
Бианка спомена, че Линда Рандъл работи като шофьор. При Бекет, спомних си фамилията, които и да бяха те. Сега разбрах що за шумове са се чували на заден план: обявите в сектора за пристигащи на летище „О’Хара“. Излиза, че тя стои с автомобила до аерогарата — може би чака пристигащите отнякъде семейство Бекитс. Във всеки случай, нямаше да е там още дълго време.
Без да губя нито секунда, включих предавките на стария, дрънчащ „Студебейкър“ и потеглих към „О’Хара“. Далеч по-лесно е да разкараш някого по телефона, отколкото при лична среща. Към аерогарата имаше няколко тунела, но тук ми се наложи да разчитам на късмета си — че ще попадна на нужното ми място преди госпожица В-момента-не-съм-заета Рандъл да успее да посрещне работодателите си и да изчезне. И още малко за това, „Студебейкър“-а да успее да преодолее оставащото до летището разстояние.
Колата все пак успя да докрета до местоназначението и още на втория изход видях малка сребриста лимузина, спряла на безплатния паркинг. През тонираните стъкла не се виждаше почти нищо. Както обикновено в петък вечерта, летището гъмжеше от хора — най-вече бизнесмени в сдържани, делови костюми, връщащи се вкъщи от всички краища на страната. По полукръглата рампа непрекъснато пълзяха коли. Ченге в униформа регулираше движението, не позволявайки на хората да правят всякакви глупости като качване — сваляне на хора насред пътя.
Паркирах стареца — „Студебейкър“, изпреварвайки в последния момент едно „Волво“ — е, наистина, имах предимството, че колата ми е по-стара и по-тежка, а и я управлявах далеч по-безразсъдно. Наблюдавайки сребристата лимузина, се измъкнах от колата и се отправих към най-близкия телефонен автомат. Пъхнах четвърт долар в процепа и още веднъж набрах номера, който ми даде Бианка.
В слушалката се чуха сигнали. В сребристата лимузина някой помръдна.
— Семейство Бекитс; Линда на телефона — измърка тя.
— Здравей, Линда — казах аз. — Пак е Хари Дрезден.
Почти видях усмивката й. В купето проблесна огънче, осветявайки за миг женски силует, после от него остана само оранжевата точка на цигарата.
— Струва ми се, вече ви казах, че не искам да разговарям с вас, господин Дрезден.
— Харесват ми жени, които са трудно достъпни.
Тя се разсмя със своя забележителен смях. През затъмнените стъкла видях как главата й се поклаща в такт със смеха.
— С всяка изминала секунда ставам все по-недостъпна. Още веднъж: довиждане. — И отново сигнал „заето“.
Усмихнах се, затворих телефона, приближих се до лимузината и почуках по стъклото. То се отпусна с леко жужене и отвътре ме погледна жена на около двайсет и пет години, извила учудено вежди. Имаше красиви очи с цвят на дъждовни облаци, леко пресилени сенки и яркочервено червило на пълните си устни. Кафявите й коси бяха стегнати в кок на тила, от което скулите й изглеждаха почти остри; само на слепоочията нарочно беше оставила няколко свободни кичура. Общо взето, имаше хищен вид — рязък, решителен. Беше облечена в бяла блуза и сиви памучни панталони. В едната си ръка стискаше запалена цигара, чийто дим ме удари в носа и аз издишах, за да го прогоня.
Тя ме изгледа откровено изпитателно от долу нагоре.
— Няма нужда да ми казвате, че сте Хари Дрезден.
— Наистина трябва да говоря с вас, госпожице Рандал. Няма да ви отнема много време.
Тя погледна часовника си, след това вратите на терминала, а накрая и мен.
— Добре. Май не мога да избягам? На ваше разположение съм. — Смукна от цигарата. — Аз пък харесвам мъже, които не се отказват лесно.
Прочистих си отново гърлото. Жената беше привлекателна, но не прекалено. Въпреки това в нея имаше нещо, което ме подпалваше, може би в начина, по който държеше главата си и произнасяше думите, и това нещо заобикаляше мозъка ми и атакуваше направо хормоните. По-добре да се захвана направо с темата, вместо да се правя на глупак.