Единствено магьосниците имат тази способност да почувстват аурата и проявите на магически явления. А наркоманът не беше магьосник.
Възможно ли беше да не съм прав в първоначалната си оценка за тази нова дрога? Може би тя наистина отваряше третото око на тези, които я употребяваха?
Потреперих при тази мисъл. Нещата, които виждате, когато се научите как да отворите третото си око, могат да са ослепително красиви и да ви просълзят — но те могат и да са ужасни и в сравнение с тях най-лошите кошмари биха изглеждали съвсем обикновени и спокойни. Поглед върху миналото, бъдещето и истинската същност на нещата. Психични сияния, странни сенки, духове от всякакъв вид, трептящите сили на Небивалото във всичките му бляскави и нежни сияния — всичко това влиза направо в мозъка ви — незабравимо и вечно. Магьосниците бързо се научават как да контролират третото око и да го държат затворено, освен в моменти на голяма необходимост — в противен случай те биха полудели само за няколко седмици.
Отново потреперих. Ако дрогата наистина може да въздейства върху смъртните и да причинява нещо друго, освен халюцинации, то тя е много по-опасна, отколкото изглежда, а въздействието й, което бях видял при наркомана, ме плашеше. Дори ако привикналият към тази дрога не полудее, той ще успее да проникне през илюзиите и многобройните маски на създанията, които невидими бродят редовно сред хората, и това ще принуди тези създания да се защитават, от страх да не бъдат разкрити. Двойна опасност.
— Дрезден — стресна ме Мърфи, — събуди се.
Примигнах.
— Не спя — промърморих аз. — Отморявам си очите.
— Да бе — изсумтя тя и ми пъхна една чаша в ръката. Беше приготвила кафето с много захар, както го обичах, и макар че беше поизстинало, миришеше чудесно.
— Ти си ангел — прошепнах аз. Отпих една глътка и посочих с глава към редицата кабинети. — По-добре там да ти кажа каквото имам.
Докато отпивах, почувствах как ме оглежда.
— Добре — отговори тя. — Да вървим. А кафето е петдесет цента, Хари.
Последвах я в кабинета й, който беше небрежно скована кутия от шперплат, с врата, която не се затваряше добре. На нея беше залепена хартия, на която грижливо беше написано с флумастер: „Л-т Карин Мърфи“ На дървото все още личеше избелелият белег от табелката на предишния обитател. Това, че управлението никога не си правеше труда да постави нова табелка, напомняше на шефа на Специалния отдел колко несигурно е положението му.
Мебелировката в нейния кабинет и цялото обзавеждане бяха в пълен контраст с коридора и чакалнята. Бюрото и шкафовете бяха строги, черни и нови. Компютърът, разположен отляво на собственото й бюро, винаги беше включен. Специална дъска на една от малките стени показваше прегледно информацията за всички текущи операции. Дипломата й от колежа, трофеите от състезанията по айкидо и стрелба покриваха друга стена и попадаха право пред очите ви, ако седнете на стола пред бюрото. Такава беше Мърфи — организирана, пряма, решителна и съвсем малко войнствена.
— Задръж — спря ме Мърфи, както правеше винаги, мина пред мен и изключи компютъра и малкото радио на бюрото си. Тя знаеше каква бъркотия настъпва, когато аз се приближа до някоя машина. Едва тогава ме покани да вляза.
Седнах и пийнах още една глътка кафе. Тя се разположи на креслото зад нейното бюро и ме погледна с присвитите си сини очи. Беше облечена също така строго, както и в работните дни — тъмни панталони и тъмна блуза, с прибрана руса коса, светла сребърна огърлица и обици. Много стилно. Аз от своя страна с измачканата си фланелка, черен шлифер и рошава коса изглеждах доста опърпан.
— И така, Хари — каза тя, — какво имаш за мен?
Изпих последната глътка кафе, потиснах една прозявка и оставих чашата на бюрото. Преди да започна да говоря, тя постави подложка под чашата.
— Цяла нощ работих над проблема — започнах аз, опитвайки се да говоря спокойно. — Отне ми ужасно много време да проумея какво е било заклинанието. И доколкото можах да установя, почти невъзможно е да се извърши върху един обект, камо ли върху два.