— Тя ни се обади — каза Мърфи. — От 911 са записали разговора. Така разбрахме къде да дойдем. Тя казала, че знае кой е убил Дженифър Стантън и Томи Том и сега идват и за нея. След това започнала да крещи.
— Това е моментът, в който заклинанието я е достигнало. Вероятно след това телефонът е млъкнал.
Мърфи се намръщи и кимна.
— Да. Изключи. Но когато пристигнахме, отново имаше сигнал.
— Магията понякога обърква техниката. Ти знаеш. — Потърках си очите. — Говори ли с някакви роднини или приятели?
Мърфи поклати глава.
— Няма никакви роднини в града. Търсим, но това ще отнеме известно време. Опитахме се да се свържем с шефа й, но го нямаше. Някой си господин Бекитс. — Тя ме погледна, очаквайки да кажа нещо. — Чувал ли си за тях? — попита тя накрая.
Аз извърнах поглед и само вдигнах рамене.
Мърфи сви челюсти и в ъгълчетата на устните й се появи напрежение. След което добави:
— Грег и Хелън Бекитс. Преди три години дъщеря им Аманда била убита при улична престрелка. Мутрите на Джони Марконе си разменяли изстрели с някаква банда от Ямайка, която се опитвала да проникне на тяхна територия. Един от тях застрелял малкото момиче. Тя живяла три седмици в интензивното отделение и починала, когато изключили животоподдържащите апарати.
Не казах нищо. Но си спомних скованото лице и мъртвия поглед на госпожа Бекитс.
— Бекитс се опитал да заведе дело за убийство по непредпазливост срещу Джони Марконе, но неговите адвокати били прекалено добри. Те спрели съдебното производство, преди да стигне до съда. А човекът, който застрелял малкото момиче, никога не бил открит. Говори се, че Марконе им предложил кръвнина като компенсация. Но те отказали.
Не казах нищо. Зад нас поставиха тялото на Линда в пластмасов чувал и го запечатаха. Чух как мъжете отброиха до три, повдигнаха я на някаква носилка и я изнесоха от стаята. Един от криминалистите каза на Мърфи, че ще си починат за десет минути и се връщат отново. Тя кимна и ги отпрати. Стаята стана още по-тиха.
— Добре, Хари — каза тя тихо, като че ли не искаше да смути тишината, която бе настъпила в апартамента. — А какво ще кажеш за това?
Почувствах някакъв натиск във въпроса. Можеше да ме попита направо какво крия от нея. Това имаше предвид. Бръкна в джоба на сакото си и ми подаде найлонов плик.
Поех го. Вътре се намираше визитната картичка, която бях дал на Линда. Леко огъната от собствената ми длан. По нея имаше малки петна, които допуснах, че са кръвта на Линда. Погледнах към етикета на пликчето, на който се записват номерът на делото и идентификацията на вещественото доказателство. Беше празно. Все още не беше описано. Не съществуваше официално. Засега.
Мърфи очакваше отговора ми. Искаше да й кажа нещо. Не бях съвсем сигурен дали чака да й кажа, че много хора разполагат с визитната ми картичка и нямам представа как е попаднала тук, или по-скоро се надява да й кажа, че съм познавал жертвата, и да й обясня как съм установил контакт с нея. Тогава щеше да започне да задава въпроси. Които обикновено се задават на заподозрените.
— Ако ти кажа — започнах аз, — че имам ясновидско предчувствие, ще го вземеш ли на сериозно?
— Какво предчувствие? — попита тя, без да ме погледне.
— Имам усещането… — Спрях за миг, подбирайки думите си. Исках да бъда съвсем ясен. — Имам усещането, че тази жена би трябвало да има полицейско досие за притежание на наркотици или за проституция. Чувствам, че тя е работила за „Кадифения салон“ на мадам Бианка. Усещам, че е била близка приятелка, дори любовница на Дженифър Стантън. И че ако някой я беше попитал вчера дали знае нещо за тези убийства, тя е щяла да каже, че няма представа.
Мърфи се замисли над думите ми за момент.
— Трябва да знаеш, Дрезден — започна тя и тонът й беше строг, леден и даже бесен, — че ако беше усетил тези неща вчера или дори тази сутрин, сигурно и ние щяхме да можем да поговорим с нея. И може би щяхме да измъкнем нещо. Дори щеше да е възможно — тя се обърна към мен и внезапно ме блъсна изненадващо силно към вратата с една ръка и с цялата тежест на тялото си, — дори щеше да е възможно — изръмжа тя — тя все още да е жива.
Погледна ме право в очите и вече нямаше вид на мажоретка. Приличаше повече на вълчица, застанала над тялото на едно от своите вълчета, готова да накара някого да плати за това.
Този път аз трябваше да си отместя погледа.
— Много хора имат визитката ми — казах аз. — Раздавам я навсякъде. Нямам представа как я е получила.