— По дяволите, Дрезден — каза тя, отдръпна се от мен и се отдалечи към изцапаните с кръв чаршафи. — Криеш нещо. Знам, че криеш. Мога да взема заповед за задържане. И ще те докарам в участъка за разпит. — Тя се обърна отново към мен. — Някой вече уби трима души. Моята работа е да го спра. Това искам.
Нищо не казах. Усещах аромата на сапун и шампоан от банята на Линда Рандал.
— Не ме карай да правя този избор, Хари. — Гласът й омекна, но не и очите и лицето й. — Моля те.
Замислих се. Можех всичко да й разкажа. Тя точно това искаше — не част от историята, нито част от информацията. Искаше всичко. Искаше да види всичките парченца пред себе си, за да може да нареди пъзела и да арестува лошите. Не искаше да го сглобява, докато знаеше, че държа някои части в джоба си.
На кого щеше да навреди това? Линда Рандал се беше обадила по-рано тази вечер. Тя е възнамерявала да дойде при мен и да поговорим. Щеше да ми предостави някаква информация, а някой й беше затворил устата, преди да го направи.
Ако кажех това на Мърфи, имаше два проблема. Първо, тя щеше да започне да разсъждава като полицай. Нямаше да й е много трудно да открие, че Линда Рандал не беше образец за висок морал. Че е имала голям брой любовници от двата пола. Ами ако между нас двамата с нея е съществувала по-близка връзка, отколкото признавам? Ако в изблик на ревност съм използвал магия да убия любовниците й и съм изчакал следващата буря, за да убия и нея? Звучеше логично — убийство от страстна любов. Мърфи знаеше много добре, че за прокурора ще бъде много трудно да докаже, че магията е била използвана като смъртоносно оръжие, но ако вместо това се посочеше пистолет, делото щеше да мине гладко.
Вторият проблем, който ме притесняваше най-много, беше, че вече има трима убити. И ако нямах достатъчно късмет и не бях изобретателен, щеше да има още двама в моя апартамент. Все още не знаех кои са убийците. Ако кажех на Мърфи малкото неща, които знаех, за нея нямаше да бъде кой знае колко полезна информация. Само щеше да я накара да задава допълнителни въпроси, а тя се нуждаеше от отговори.
Ако гласът от сенките узнаеше, че Мърфи води разследване, което има за цел да го залови, и че е на вярната следа, нямаше да има никакви задръжки да убие и нея. А тя не можеше да направи нищо в своя защита. Тя можеше да е страхотна срещу обикновените престъпници, но никакво айкидо не можеше да й бъде от полза срещу демон.
Освен това съществуваше и Белият съвет. Хора като Морган и неговите началници, убедени в собствената си власт, арогантни и уверени, че стоят над всякакви закони и че трябва да се съобразяват само със своите собствени, не биха се поколебали да отстранят някакъв си полицейски лейтенант, който е на път да проникне в тайния свят на Белия съвет.
Погледнах към окървавените чаршафи и си представих трупа на Линда. Представих си и кабинета на Мърфи и как би изглеждала тя, простряна на пода с изтръгнато от гърдите сърце или разкъсано гърло от някое зловещо отвъдно създание.
— Съжалявам, Мърф — казах аз. Гласът ми звучеше като дрезгав шепот. — Много бих искал да ти помогна. Но не знам нищо полезно.
Опитвах се да не гледам към нея, а въобще не се опитвах да скрия, че лъжа.
По-скоро усетих, отколкото видях трепването около очите й, тънките бръчици на яд и обида. Не съм сигурен дали падна една сълза, или тя просто вдигна ръка, за да оправи косата си. След това се обърна към вратата и извика:
— Кармайкъл, ела веднага тук!
Кармайкъл изглеждаше също толкова развлечен като преди няколко дни, като че ли времето не бе променило нищо — сакото му беше същото, нови бяха само някои лекета от храна по вратовръзката му. В това имаше нещо успокояващо, помислих си аз, някаква стабилност. Без значение колко лошо се развиват нещата или колко ужасяваща е сцената на убийството, можете да разчитате, че Кармайкъл ще си е все същото лайно. Той погледна към мен.
Тя му подхвърли найлоновото пликче и той го улови.
— Отбележи това и го добави към протокола — каза тя. — Стой тук за малко, трябва ми свидетел.
Кармайкъл погледна торбичката и видя в нея моята визитка. Кръглите му очи се изцъклиха. Погледна ме отново и аз усетих смяната на скоростите в мозъка му, премествайки ме от категорията досаден сътрудник в заподозрян.
— Господин Дрезден — каза Мърфи. Тонът й продължаваше да е студен и любезен. — Искам да ви задам някои въпроси. Бихте ли се явили в управлението, за да дадете показания?