Свих глава, повдигнах раменете си и стиснах здраво. Ако успеех да забия пръстите си в неговите сухожилия достатъчно дълбоко, ръката му щеше да се разтвори, независимо колко силен беше. Опитах се да си внуша, че китката ми е менгеме, а пръстите — стоманени шипове. Усетих как неговите се отпускат. Можех да видя тъмните си кичури в тяхната хватка.
— Боже мой — извика някой. — Ей, Майк, ела насам.
Чух как някой притича.
След това дойдоха двама млади мъже, облечени в анцузи, и ме издърпаха от Куция. Аз изкрещях отчаяно и изпуснах китката му. Част от космите ми се разпиляха на мокрия асфалт, но повечето останаха в неговата хватка.
— Спокойно, спокойно, човече — каза един от младежите, докато ме издърпаха настрани. — Спокойно.
Безсмислено беше да се преборя с двамата. Вместо това поех дъх и казах:
— Портфейла ми. Открадна ми портфейла.
Като се има предвид как бях облечен в сравнение с костюма и палтото на Куция, нямаше никакъв шанс да мине. Или поне нямаше, ако Куция не беше се изправил и хукнал да се отдалечава. Двамата младежи ме пуснаха смутено. След това избраха предпазливия подход и също се отдалечиха по посока на колата си.
Изправих се на крака и хукнах след Куция, пъхтейки като пробит акордеон. Куция пресече улицата, където го чакаше кола, и когато успях да го настигна, беше вече в нея и потегляше. Спрях, заобиколен от облаци изгорели газове, и се загледах тъпо в стоповете на колата, докато тя се отдалечаваше в дъжда.
Сърцето ми биеше бясно в гърдите и не се успокои дори след като си възстанових дишането. Косата ми. Сега Джони Марконе притежаваше кичур от нея. Можеше да я даде на някого, който владее магия, и да я използва за каквото му скимне.
Те биха могли да си послужат с кичура, за да изтръгнат сърцето ми от гърдите по същия начин, по който го бяха направили с Дженифър Стантън, Томи Том и с бедната Линда Рандал. Марконе ме беше предупредил два пъти да не се бъркам и щеше веднъж завинаги да ме отстрани.
Внезапно в мен се надигна гняв, който надви изтощението, страховете и обзелата ме умора.
— Как ли пък не! — изръмжах аз. — Ще успеят — друг път!
Трябваше само да ги намеря — Марконе, Куция и магьосника на Марконе — който и да е, той или тя. Да ги открия на всяка цена, да си взема кичура, да ги изпонатръшкам като кегли и да пратя Мърфи да ги пипне.
За бога, не мога да приема тази саможертва. Тези гадове не си поплюват. Веднъж се опитаха да ме убият, а сега пак са ме подгонили. Марконе и неговите момчета…
Не, казах си аз. Не е Марконе. Няма никаква логика, освен ако бандата му още от самото начало не се е заела с Третото око. Ако Марконе има под ръка магьосник, защо ще се опитва най-напред да ме подкупва? Защо просто не беше заповядал да отскубнат кичур от косата ми, когато прати онази мутра с бейзболната бухалка, и после да ме убият най-спокойно, когато не съм нащрек?
Може ли да е Марконе? Или пък да играе двойна игра?
Реших, че в края на краищата няма значение. Едно обаче беше ясно. Някой притежаваше кичур от косата ми. Някакъв магьосник имаше намерение да ме убие.
Който и да беше, не беше много добър — убедих се в това, когато разруших заклинанието, с което ми беше изпратил онази Сянка. Нямаше да ми устои, ако го принудех да влезем в пряк двубой — можеше да е дързък и да притежава много груба сила, да впрегне бурята, както го направи, и да има на подчинение демон. Но приличаше на недодялан младеж, който още не си владее силата. Аз притежавах нещо повече от сила и дързост. Имах опита, обучението и познанията на своя страна.
Освен това в момента бях толкова бесен, че можех да сдъвча пирон и да изплюя кламери.
Сянката все още не можеше да ми нанесе удар. Той не притежаваше такъв вид сила. Трябваше да чака пролетните бури и да ги използва, за да ме убие. Имах време. Разполагах с време, за да се подготвя. Можех да открия къде са те, къде Куция е занесъл кичура ми и да ги пипна.
Решението ми проблесна като светкавица и беше съвсем просто. Ако те могат да използват косата ми за връзка с мен, аз пък бих могъл да направя обратното — да създам обратна връзка между мен и косата. По дяволите, бих могъл да я запаля и да я изгоря от апартамента си. Имах нужда от Боб. Той ще ми помогне да съставя заклинание и да намеря формулата за няколко минути, а не за часове или дни.
Намръщих се. Боб го нямаше и щеше да отсъства поне още двайсет и четири часа. Нямаше начин сам да открия формулата за по-малко от десет или дванайсет часа, а не мисля, че в момента мозъкът ми беше достатъчно бистър, за да се справи със сложните изчисления.