Не можах да заспя отново. Вместо това започнах да чувствам недоволство от себе си.
— Какво, по дяволите, правиш, Хари? — попитах се на глас.
— Лежа и чакам да умра — отговорих си раздразнено.
— По дяволите! Ставай от пода и се залавяй за работа — ми нареди по-умната част от мен.
— Не искам. Уморен съм. Остави ме на мира.
— Не си толкова уморен, щом можеш сам да си говориш. Нито пък толкова уморен, че да не можеш да си спасиш задника от зверовете. Отвори си очите! — си казах аз твърдо.
Свих рамене, за да покажа, че не се подчинявам, но въпреки това отворих очи. Слънчевите лъчи бяха превърнали апартамента на Линда Рандал в почти приветливо място, покрито със златиста патина — празно, наистина, но все пак стоплено от някои приятни спомени. Под леглото се търкаляше гимназиален годишник, от който стърчаха няколко снимки. Имаше и фотография на по-младата Линда Рандал, поставена в рамка. Беше усмихната и не личеше нищо от измъчената умора, която бях забелязал у нея. Тя стоеше в абитуриентския си тоалет, заобиколена от приятна, петдесетгодишна двойка, вероятно родителите й. Изглеждаше щастлива.
И точно там, на края на слънчевия лъч, който вече се отдръпваше с издигането на слънцето над околните сгради, лежеше малко, червено пластмасово цилиндърче със сива капачка.
Моето спасение.
Грабнах го изпод леглото и целият се разтреперих. Разклатих кутийката — вътре нещо тракаше. Вероятно филмова ролка. Отворих я и изсипах съдържанието й в шепата си. Ролката с филма беше защитена от светлина — значи имаше снимки, които не бяха проявени. Прибрах я обратно в кутийката и бръкнах в джоба на шлифера. Извадих другата кутийка, която бях намерил в двора на къщата на Виктор Селс край езерото. Двете напълно съвпадаха.
Умът ми трескаво започна да разплита новата следа. Пред мен се отваряха съвършено нови възможности и някъде трябваше да се крие шансът да оцелея, да хвана убиеца и да спася всичко, което все още може да бъде спасено.
Но нищо не беше ясно. Не беше ясно какво точно е станало, въпреки че вече притежавах нова следа, една възможна връзка между разследването на убийствата и отмененото от Моника Селс търсене на изчезналия й съпруг Виктор. Имах нова диря за проследяване, но нямах достатъчно време за това. Налагаше се да стана, да стъпя на краката си и да се размърдам, и то бързо. Не е лесно да бъде повален един добър магьосник.
Скочих, грабнах жезъла и се запътих към вратата. Последното, което ми трябваше, бе да ме хванат на местопрестъплението. Веднага щяха да ме тикнат в ареста и аз щях да съм мъртъв, преди да успея да стигна до освобождаване под гаранция. В мислите си вече препусках напред, опитвайки се да открия фотографа, който е бил при къщата на Виктор, да проявя новите снимки и да видя дали в тях се съдържа нещо, което има отношение към смъртта на Линда Рандал.
Но в този миг чух някакъв звук, който ме накара да се закова на място. Повтори се отново — леко щракване.
Някой беше превъртял ключ в бравата на вратата и тя се отвори.
Глава 19
Нямах време нито да се хвърля под леглото, нито да се скрия в банята, пък и не обичам да нямам възможност за отстъпление. Затова се хвърлих напред и застанах зад отварящата се врата, като пазех пълна тишина.
Мъжът, който влезе, беше слаб, нисък и имаше вид на крадец. Кафеникавата му коса беше прибрана отзад на опашка. Носеше тъмни памучни панталони и тъмно сако, а на рамото си бе преметнал чанта. Затвори вратата почти напълно и се огледа трескаво, но като повечето хора, които са прекалено нервни, за да мислят ясно, виждаше много по-малко, отколкото трябваше. Въпреки че извърна главата си към мен, не попаднах в периферното му зрение и той не ме откри. Имаше вид на красавец, или поне така ми се стори, с ясно изразени черти на брадичката и скулите.
Прекоси стаята и се закова на място, когато откри окървавените чаршафи. Видях, че сви юмруците си. Издаде някакъв странен, грачещ звук, хвърли се на земята до леглото и започна да опипва под него. След няколко секунди граченето се засили и той започна да ругае на глас.
Опипах гладката повърхност на кутийката от филма в джоба си. Мистериозният фотограф, който беше обикалял къщата на Виктор Селс, сега беше тук и търсеше филма. Усетих под лъжичката онова чувство, което изпитва човек, когато е наредил някакъв труден пъзел — особено удоволствие, примесено с малко гордост.