Мразех асансьорите. Но въпреки това натиснах копчето и зачаках. Светлините над вратата започнаха да отброяват до пет.
На другия край на коридора трошенето спря и нещо се блъсна във вратата на офиса ми, разтърсвайки цялата й рамка.
— Камбаните на Ада, Хари — произнесох аз гласно и погледнах към светлините. Две. Последва пауза от около десет века, преди да се появи следващата. Три. — По-бързо — изръмжах аз и натиснах нервно копчето още стотина пъти.
Тогава се сетих за гривната с щитовете на лявата ми китка. Опитах се да се съсредоточа върху тях, но беше почти невъзможно, тъй като ръката ми беше извита назад, за да крепя Мърфи. Отпуснах я възможно най-внимателно на пода и се фокусирах върху гривната.
Долната част на вратата на офиса ми избухна навън и кафявото лъскаво туловище на скорпиона се стрелна в коридора и се блъсна в стената. Беше станал още по-голям. Проклетото нещо растеше. Отскочи от стената с невероятна пъргавина, насочи се към мен и се втурна по коридора с ужасна бързина, драскайки и стържейки с крака по пода. Нахвърли ми се с отворени челюсти и насочен шип. Съсредоточих цялата си воля върху защитния щит, който гривната ми помагаше да направя и поддържам, като се опитвах да съм готов с това, преди скорпионът да ме удари.
Успях на косъм. Невидимият въздушен щит пресрещна скорпиона на милиметри от тялото ми и го отхвърли назад. Той падна на гърба си и размята крайници, като овърша всичко около себе си.
Зад мен асансьорът звънна и вратите му грациозно се разтвориха.
Нямах никакво време за деликатности, грабнах Мърфи за китката и я хвърлих към дъното на кабината, скочих вътре след нея и натиснах копчето за партера. В коридора скорпионът се изправи, откри ме отново със свръхестествена интелигентност и се хвърли към мен. Нямах време да разпъна щита отново и изкрещях от ужас.
Вратите на асансьора се затвориха. Чу се силно тупване, когато скорпионът се блъсна в тях.
Кабината тръгна надолу и аз се опитах да си поема дъх. Какво, по дяволите, беше това същество?
Не беше някаква буболечка. Прекалено бързо и умно беше за това. Беше ми устроило засада, чакайки да оставя настрана оръжията си, за да ме нападне. Беше нещо съвсем различно, конструкция на нечия воля, проектирана да трупа енергия и да става все по-едро и силно, някакъв членестоног вариант на чудовището Франкенщайн. Не беше живо, нещо като Голем или робот, програмиран специално за мисията си. Виктор вероятно е съобразил къде може да се намира талисманът му и е изрекъл заклинание той да напада всеки, който му се изпречи. Мърфи беше налетяла точно на него.
Той продължаваше да расте и да става все по-бърз, силен и опасен. Не беше достатъчно да измъкна Мърфи. Трябваше да открия начин да се справя със скорпиона. Нямах такова желание, но освен мен в зданието никой друг не можеше да го направи. Той криеше твърде много потенциални опасности. Ами ако продължи да расте. Трябваше да го убия, преди да излезе от контрол.
Светлините на таблото в кабината продължаваха да пълзят надолу — четири, три, после две. И в този момент асансьорът се разтърси и спря. Светлините примигнаха и угаснаха.
— По дяволите — извиках аз. — Точно сега ли трябваше. Не сега.
Асансьорите очевидно ме мразят. Започнах да натискам копчетата, но от това нищо не последва и след миг зад тях избухна облак дим и те също угаснаха. Аварийната лампичка светна за миг, но след това се чу как жичката й изгоря и тя угасна. Мърфи и аз останахме в пълен мрак.
Отгоре, извън шахтата на асансьора, долитаха звуци на разкъсан метал. Погледнах към невидимия в мрака таван на кабината.
— Не може да бъде!
След това се чу силно тупане и нещо с размерите на малка горила се строполи върху покрива на кабината. След миг тишина започна оглушително раздиране на метала над нас.
— Кажи ми, че се шегуваш! — извиках аз.
Но скорпионът не се шегуваше. Той разрушаваше покрива, изтръгвайки болтове и скоби с яростно ръмжене. В тъмнината върху нас се посипаха прах и стърготини. Бяхме затворени в тази кутия като сардини в консерва и чакахме да бъдем разкъсани и изядени. Бях сигурен, че ако съществото ме ужили отново, този път отровата ще бъде достатъчна, за да ме умъртви, преди да намеря изход.