Дейвлин се втурна навътре в изоставения град. Въпреки че от години служеше в Ханзата като агент по културни разследвания, че бе прониквал в неизследвани поселища и бе проучвал илдирийски реликви, отдавна не се беше сблъсквал с такава огромна опасност. За щастие през тези години беше трупал опит в тайните служби и благодарение на военното си обучение можеше да се измъква и от най-сложната ситуация… но ако успееше и този път, щеше да му се наложи да напише цял нов цикъл за обучение.
Прорязаните от мрачни тунели кликиски руини бяха потискащи. Беше захвърлил раницата си в гнездото на гигантските стоножки, но в джоба му беше останало малко ръчно фенерче. Слабата светлинка му беше достатъчна.
Не знаеше какво може да изскочи от мрака пред него и затова осветяваше всеки завой на тунела, макар да разбираше, че светлината може да привлече нещо още по-отвратително от съществата, с които се беше сблъскал досега.
В дъното на едно разклонение мярна изход, пред който се бяха струпали още повече хвъркати медузи и блокираха пътя му за бягство. Способността им да го преследват подсказваше за зловещата им интелигентност и непоколебимост. Кръвта му се смрази.
Не можеше да измисли никакъв начин да стигне до транспортала.
Не точно така си беше представял края си. Поредната жертва в статистиката. Още един изчезнал изследовател. Координатната плочка за този свят щеше да бъде отбелязана с черно — указание за опасно място. Щеше да мине дълго време, преди да го посети друго човешко същество — ако изобщо го посетеше някога.
Макар шансовете да не бяха особено обнадеждаващи, той не си позволяваше да изпадне в отчаяние. Не беше в природата му, така че продължи напред, твърдо решен да намери начин да се измъкне. Можеше да поотложи умирането за по-късно.
От страничните тунели долови силни шумове като от тичане, сякаш проникването му беше събудило дремещите вътре създания.
Спъна се в някаква купчина боклуци и на мъждукащата светлина на фенерчето зърна парчета тъмен метал. Някаква нащърбена плоча му се стори странно позната. Приведе се, за да я огледа отблизо, и с изненада установи, че очуканите изподраскани парчета са от кликиски робот.
Беше напълно разрушен.
Дейвлин спря, изненадан от находката си. Тромавите бръмбароподобни машини изглеждаха здрави и на външен вид неразрушими. Създалата ги извънземна раса беше изчезнала, но никой никога не беше виждал повреден или разрушен робот. Черните им екзоскелети бяха толкова яки, че извънземните машини на повече от десет хиляди години бяха останали физически невредими.
Но нещо — нещо — се беше оказало достатъчно силно и опасно, за да натроши един от тези роботи на късчета. Нещо наоколо.
Дейвлин преглътна мъчително. Трябваше да предприеме нещо — но какво?
Съвсем близо зад гърба си чу скърцане на камъни и в следващия миг част от стената рухна. През отвора изскочиха остри паякообразни крака, опипваха и разширяваха пролома.
Той хукна към следващия вход. За негов ужас помещението се оказа задънено — огромна стая без изход.
Хищните му преследвачи бяха по петите му — чуваше зловещото тътрене на медузестите твари по пода. Всевъзможни други чудовища потракваха и съскаха из сенките.
Дейвлин зашари с фенерчето из задъненото помещение, за да открие някаква пролука. Нямаше къде да избяга.
И изведнъж, сякаш като по някакво чудо, лъчът на фенерчето освети един трапецовиден блок. Втори транспортал! В много кликиски градове имаше повече от един мигновен транспортационен проход. Дано само този да беше действащ.
Дейвлин припряно започна добре познатата му активационна процедура. Огледа набързо обозначенията върху плочите и почти веднага разпозна тази с адреса на Рейндик Ко.
Древното кликиско съоръжение забуботи тромаво, сякаш се събуждаше от дълбок сън. Дейвлин се опита да се съсредоточи.
Една от медузестите твари пролази през входа на помещението, изпружила пипалата си към него.
Дейвлин чу познатото жужене на транспорталната машинария и краката му се подкосиха от облекчение, щом плоският камък започна да помътнява. В стаята вече бяха пролазили четири медузести твари и пълзяха към него, оставяйки зад себе си слуз. Пипалата им плющяха по пода като камшици.
Дейвлин ги изгледа за последно и скочи през транспортала.
24.
Антон Коликос
Антон се беше посветил на изучаването на илдирийския епос, за да го публикува на Земята. Използваше всяка секунда, за да чете или слуша истории, които никое човешко същество не беше чувало досега. Нима можеше да мечтае за нещо повече от това?