— А и „Канака“ не се е нуждаел от търговски връзки с Ханзата — припомни Кларин. — Както и никой от нас. Време е да си спомним за собственото си наследство. Може би сме прекалено разглезени, прекалено мекушави, прекалено разчитаме на ханзейските луксове. Напуснали сме Земята много отдавна, без да възнамеряваме да се върнем там. Дошло е времето да срежем пъпната връв.
Ческа беше съгласна с тези основания, но имаше и някои сериозни опасения.
— Няма да е лесно, но със сигурност е възможно — каза тя и се изправи. — Ще оцелеем. Както винаги.
28.
Орли Ковиц
След вкусната както винаги вечеря — гъбена яхния естествено — Орли се захвана с домашните си работи. Баща й я целуна по бузата и тръгна към града. Обичаше да се забавлява с празните препирни на познатите си дременски колонисти.
Когато приключи с домашните си, Орли разви овехтелия си разстроен музикален синтезатор и започна да се упражнява с добре познатите й мелодии. След малко усили звука и засвири по-енергично. По някакъв необясним начин мелодиите изливаха някаква история, сякаш разказваха спомените й и дори представите й за различни хора от града, за които знаеше, че се присмиват на баща й зад гърба му.
Когато Ян беше вкъщи, ръкопляскаше толкова често и силно, че това я разсейваше. Сега, когато беше сама, можеше да импровизира, колкото си иска. Музиката я успокояваше и й доставяше наслада.
Орли беше необразована, но надарена музикантка. Обичаше да слуша старинни класически композиции и анализираше структурата на симфониите, за да усъвършенства собствената си музика. За съжаление личният й синтезатор беше с ограничени възможности. Ян непрекъснато й обещаваше, че когато съберат достатъчно пари, ще я изпрати в най-доброто училище на друга планета. Орли знаеше, че той искрено го желае, но се съмняваше, че някога ще разполагат с необходимите средства.
Уморена и схваната от работата из влажните гъбени полета, Орли остави синтезатора и заспа на дивана. Събуди се, когато баща й изтрополи през панелната врата: усмихваше се толкова лъчезарно, че сърцето й се сви. Това обикновено не беше на добро.
— Добри новини, момичето ми! Шанс, който не можем да си позволим да пропуснем!
Тя разтърка очи, надигна се и го целуна.
— Какво има?
— О, хайде де, развълнувай се поне малко. Това може да се окаже голям удар! Нали чу за колонизаторската инициатива на Ханзата?
— Изоставените кликиски светове? Но те са сухи и пусти, и…
— И топли, момичето ми. И огрени от слънчева светлина. Безкрайни свободни земи. След седмица на Дремен ще спре кораб на Ханзата, който събира доброволци за най-близкия траснпортален център. Ще получим субсидии, ханзейско оборудване, всичко, което ни е необходимо. Пионери! Ще станем богати! Възможностите са безгранични.
— Заминаваме след… седмица?
Нямаха кой знае каква собственост, която да опаковат и да подготвят. През цялото време си знаеше, че е само въпрос на време, преди баща й отново да тръгне нанякъде подир късмета си.
— Вече си ни включил в списъка, нали, татко?
— Да, разбира се. — Той разроши косата й. — На първо място.
29.
Магът-император Джора’х
Удру’х беше най-големият от братята му, но от всички поданици на Илдирийската империя Джора’х имаше най-малко желание да се срещне с губернатора на Добро. Той носеше дори по-голяма отговорност от баща им за разплодителната програма. Все пак, тъй като се готвеше да отиде на Добро, Джора’х изиска от брат си да му представи подробен доклад за Нира. Удру’х можеше поне да я измъкне от разплодителния лагер и да я спаси.
Прие брат си официално — седеше сред ярката многоцветна светлина, която се спускаше от небесния сферичен купол. Просторната ботаническа градина над него преливаше от растения, цветя, папрати, подхвръкващи пеперудоподобни създания и чуруликащи пернати. Няколко предани стражи стояха на подиума на какавидения трон.
— Намери ли я?
Магът-император се приведе от какавидения си трон. Беше отпратил безбройните поклонници и посетители от всевъзможни категории. За тази среща двамата с Удру’х се нуждаеха от уединение.
Лицето на губернатора на Добро беше каменно. Остриганата му глава беше безукорно гладка — някои от другите губернатори вече бяха оставили косата си да расте след погребението на баща им, но той не. Беше облечен изискано, без крещящите блещукащи скъпоценни камъни и енергийни слънчеви лентички, с които някои придворни обичаха да се кичат.
Удру’х повдигна брадичка и сапфиреносините му очи проблеснаха от отразената в тях ярка светлина в стаята.