Светлините на астероидния куп блещукаха като очи през амбразурите на грубите стени. Сигурно бяха пуснали и сирените. Тълпи скитници тичаха из тунелите, подготвяйки се да се евакуират или да се сражават.
Корабът на Джес увисна неподвижно, без да предприема никакви заплашителни маневри, за да предостави възможност на скитниците да свикнат с присъствието му. Другите космически кораби се отдалечиха в очакване да разберат какво ще последва.
Най-накрая един малък кораб с любопитен екипаж се приближи и прелетя покрай него. През потрепващата водна стена Джес зърна младия скитник, който го пилотираше. Имаше азиатски черти и на лицето му се четеше по-скоро любопитство, отколкото страх. Нико Чан Тайлар. Джес го беше срещал на събиранията на клановете… толкова отдавна, когато самият той беше нормален човек.
Джес плавно се придвижи през водата към прозрачната овална стена и вдигна ръка за поздрав, убеден, че Нико ще различи човешкия му силует. И помаха — сърдечно и приятелски. Изуменото лице на Нико му подсказа, че го е познал.
В същия момент си даде сметка, че освен мистериозно проблясващата му плът, голото му тяло по всяка вероятност е предизвикало у него успокоителна изненада, придружена от насмешка. Скитниците обичаха да се окичват, да бродират дрехите си, да се разкрасяват с всевъзможни крещящи шалчета. Не обичаха да се превземат, но ако се появеше съвсем гол на Рандеву, щеше да предизвика доста по-различен смут от очаквания.
„На това не е трудно да се намери решение“.
Във водата пред него се образува нишка от подредени молекули, извлечени от минералите в затворената океанска вода и от метализираните корали в конструкцията. Нишката се понесе като сребриста паяжина, издължи се, усука се и затрептя.
„Ще създадем материя, която да издържи на енергията в плътта ти“.
Нишките се преплитаха във фина тъкан с лъскавината и цвета на седеф. Тя се уви около тялото му като втора кожа, покри ръцете и краката, торса и ханша и най-накрая само стъпалата и ръцете му останаха непокрити.
— Много елегантно — каза той.
„Това е достатъчно“.
Джес внимателно спусна кораба на венталите в кратера. Тънката стена опря в огромните врати на хангара и промени формата си така, че Джес да може да хване дръжката и да отвори.
Прекрачи през мембраната като през желатин и пристъпи под ярките изкуствени светлини на площадката за кацане на Рандеву. Кожата му беше влажна, но водата не потече по него — сякаш беше жив фосфоресциращ енергиен скафандър. Въпреки че не изпитваше потребност да диша, Джес вдъхна дълбоко и усети вкуса на прашния репродуциран и филтриран въздух. Усещането беше странно, великолепно.
Връхлетяха го стотици спомени и чувства. За първи път бе срещнал Ческа именно тук, когато беше дошъл по работа като представител на клана Тамблин. Участваше в събиранията и помагаше на семействата да решават основните въпроси за търговията, експанзията и бъдещето си. Изпита огромно облекчение, че отново е тук. У дома.
В същия момент венталите в съзнанието му заговориха — и заредиха предупреждения, които мигновено вледениха надеждите му.
„Не си позволявай да влезеш във физически контакт с друг човек. Трябва да останеш недосегаем. Иначе е опасно“.
— Защо?
Единственото, за което мислеше, беше възможността отново да срещне Ческа, дори вече да е омъжена. Бяха толкова близки някога…
„В теб има прекалено много неконтролируема мощ. Тялото ти едва удържа водата на венталите в клетките ти и всяко докосване до кожата ти може да наводни другия човек като рукнала от разрушена язовирна стена вода“.
— Искате да кажете, че не мога… да докосна никого? Дори да му стисна ръката?
„Или да го целуна“, мина му през ума.
„Ще е фатално за другия. Енергията ще прелее от теб и ще разруши крехкото човешко същество. Не бихме могли да предотвратим бедата“.
Джес беше зашеметен. Нито едно докосване!
— Трябваше да ме предупредите!
„Не би трябвало да ти е трудно да останеш недосегаем за други човешки същества. Ще ти помагаме. Мисията ти е важна“.
Той си спомни призванието си да доведе великия съюзник при клановете, а следователно и при цялата човешка раса.
— Добре, ще се справя.
Щеше да му е достатъчно само да вижда Ческа, докато решат какво да правят. Надяваше се, че е тук.
В този момент чу тропота на краката на десетки мъже, жени и любопитни деца — подскачаха като газели поради слабата гравитация на астероида. Бяха едновременно уплашени и любопитни, но тичаха към него — Нико сигурно беше съобщил какво е видял. Завръщането на Джес Тамблин, и то в такъв удивителен кораб, неминуемо бе предизвикало фурор.