Выбрать главу

Макар Ханзата да предоставяше само стандартните дажби от консервирани провизии, капитан Кет настояваше да организира, колкото й позволяваха възможностите, нещо като банкет за своите пътници. Беше качила почти петдесет души — няколко от Дремен, а останалите от Реджак и Уск.

— Кой знае каква храна ще намерите на онези кликиски светове! — каза тя и се усмихна на Орли. — Заслужавате поне една истинска вечеря, преди да ви стоваря на Рейндик Ко. Била съм там. Нищо особено.

— Освен че има кликиски транспортал — вметна Ян.

— Е, това си е така.

Въпросът на деня беше коя колонизаторска група или кой транспортален изследовател евентуално ще открие изчезналата Маргарет Коликос. Възрастната ксеноархеоложка беше изчезнала през каменния прозорец на Рейндик Ко, който щяха да използват и колонистите. Изглежда, ханзейските техници, които поддържаха съоръжението за прехвърляне, бяха организирали залагания.

Пътниците крещяха като обезумели. Орли вече ги беше чувала да се обзалагат — използваха кредитите на Ханзата или разменяха дребни задължения. Ян също се обзаложи за късмет — избира времето и света наслуки.

— Същият си като онези — каза му Орли, — които се обзалагат за откриването на изчезналия „Бъртън“ в Спиралния ръкав, татко. Шансът да спечелиш е малък.

— Шансът е малък — съгласи се Ян. — Но печалбата може да се окаже голяма.

„Ненаситно любопитство“ продължаваше полета си и скъсяваше все повече разстоянието до следващия етап от живота на Орли. Тя си взе одеялото и се сгуши до баща си, подпряла гръб на преградната стена. Капитан Кет намали осветлението в товарното отделение, за да могат всички да поспят, но много от колонистите бяха прекалено превъзбудени от нетърпение.

Ян заспа почти веднага, като безгрижно пеленаче. Орли остана будна, заслушана в равномерното му дишане, вторачена в металните стени. Не беше сигурна дали е възбудена, или притеснена.

38.

Антон Коликос

Въпреки че трескавото оживление, изпълнило дневния сезон на Марата, му харесваше, Антон изпитваше истинска наслада от надвисналата нощна тишина — което пък беше съвсем непонятно за илдирийските му приятели.

Като момче често бродеше сам из проучваните от родителите му всевъзможни извънземни археологически разкопки. Маргарет и Луис се отнасяха с него като с възрастен. Изглежда, не знаеха как другояче да се държат. По цели вечери ги слушаше да обсъждат направените през деня открития. Опитваха се да тълкуват кликиската архитектура, разположението на помещенията и йероглифските текстове по стените. Понякога го разпитваха какво е правил през деня. В повечето случаи обаче той само ги слушаше, впечатлен от увлечението им по отдавна изчезналата извънземна култура…

В почти напълно опустелия куполен град Антон имаше своето илдирийско „семейство“. Макар да не увеличаваше тизма с присъствието си, беше наистина очарован от великия илдирийски епос.

Особено харесваше една история за някаква ексцентрична илдирийска художничка, фанатично отдадена на изкуството. Тъй като използваните от нея материали не я удовлетворявали, изрисувала всеки сантиметър от кожата си от темето на обръснатия си череп до петите си. Превърнала сама себе си в жива фреска със сюжети за герои от илдирийската история и хората идвали да разглеждат удивителното й тяло. Една сутрин обаче, след като вече била завършила великата си творба, художничката открила върху лицето си една малка бръчица и осъзнала, че с времето собствената й тленност ще унищожи нейния шедьовър.

Убедена, че изкуството й е по-важно от живота й, тя измислила консервираща отрова, която да увековечи и вкамени кожата й. Изпила я и застанала с разперени ръце и крака, за да се вижда всеки детайл от картината. След което зачакала химикалите да втвърдят тялото й, без да си позволи нито една гримаса от болка. Според Вао’сх тялото-статуя на художничката и досега било изложено в Призматичния палат и Антон се надяваше да го разгледа, щом се върнат в Миджистра…

— О, надявах се да те намеря тук, паметителю Антон — възкликна Вао’сх от вратата. — Пристигна септа на Слънчевия флот с подробности за прехода и възкачването на новия маг-император. Носи ги самият губернатор Ави’х. Помоли да спрем всякаква работа, за да го посрещнем.

Антон избута листовете настрана и се протегна.