— Живеем във времена на криза, а не на спазване на традицията.
Беше стъпил за първи път след възкачването си на собствените си крака и изпита огромно облекчение. Стига с тези глупости.
Най-близките стражи пристъпиха към него, за да го подкрепят и да го сложат пак върху какавидения трон, където му беше мястото. Придворните наблюдаваха сцената дори по-изумени, отколкото от пристигането на кликиския робот.
Джора’х пристъпи с босите си крака по топлия гладък под. Не беше направил нито крачка от месеци. Краката му бяха отслабнали, мускулите му бяха започнали да атрофират. Не искаше да си представя колко безпомощен щеше да е, ако останеше прикован върху трона-затвор още десетилетия. Нямаше обаче да позволи това да се случи.
— Няма да наблюдавам полегнал как се разсипва Империята. Аз съм магът-император. Аз диктувам традициите и съдбините на нашето общество. Един от моите предшественици е заявил, че краката на мага-император никога не бива да докосват пода. Сега аз отменям тази традиция. Твърде много е изложено на риск и трябва да разруша някои стародавни обичаи, преди да сме изгубили всичко.
Забеляза, че Язра’х го наблюдава с израз на задоволство. Очевидно одобряваше поведението му. Силна и горда със собствените си възможности, тя вероятно беше доволна, че баща й отменя един обичай, който постепенно го превръща в инвалид. Той нямаше да позволи да се превърне в плужек с дегенерирало тяло като баща си.
Джора’х пусна ръба на какавидения трон и закрачи напред. Стражите нямаше какво да направят, освен да отстъпят. Той се спусна усмихнат по широките ниски стъпала на платформата. Погледна усмихнатото холографско изображение на собственото си проектирано върху мъглата лице, след което се обърна към насъбралите се.
— Смятам да тръгна за Добро. Веднага.
46.
Губернаторът на Добро Удру’х
Докато запознаваше младия кандидат-губернатор със задачите и отговорностите, които щеше да поеме един ден, Удру’х си спомни колко много време му беше необходимо, за да възприеме необходимостта от зловещата разплодителна програма. Изпитваше задоволство, че младият мъж има схватлив и пъргав ум.
Сега Даро’х стоеше търпеливо до чичо си пред вратата на оградения двор. Кандидат-губернаторът имаше спокойни волеви черти като баща си. Засега се беше отказал да осъжда, макар да знаеше, че баща му не одобрява разплодителните експерименти. Като всеки илдириец, винаги щеше да е беззаветно предан на мага-император, но същевременно осъзнаваше собствената си отговорност и държеше на нея.
Но и при това положение Удру’х нямаше намерение да му съобщи истината за Нира. Поне засега… ако изобщо някога му я кажеше.
Сивото небе беше осеяно с високи облаци. Въздухът беше горещ. Буйната трева и плевелите бяха скрили черните белези от миналогодишните пожари по хълмовете. В лагера човешките затворници работеха, спяха и живуркаха окаяния си живот. След толкова много поколения те не познаваха друг начин на живот въпреки всичко онова, което се беше опитала да им разкаже зелената жрица.
— Успяхме да натрупаме значително количество данни чрез кръстосване на човешка ДНК със спектри на различни илдирийски категории. В много от случаите потомците не оцеляха, което не е изненадващо, тъй като генетиката не е точна наука. Незабавно умъртвяваме най-уродливите случаи. В началото информирахме човешките майки, но емоционалните им реакции трудно се поддават на контрол, така че престанахме да го правим.
Даро’х се намръщи, загледан към ниските бараки зад оградата.
— Не осъзнават ли приноса си за благоденствието на Империята?
— Човеците не са поданици на Империята. Те не споделят дългосрочните ни цели.
— Може би просто не ги разбират?
Губернаторът на Добро тръсна глава.
— Те не ги уважават и никога няма да почнат да ги уважават.
Когато не бяха на смяна, хората обработваха малки градинки в двора. Иначе свободните от разплодителната програма изпълняваха ежедневните си задължения — копаеха в хълмовете опалесцентни кости, които се продаваха като изключителна рядкост из Илдирийската империя.
Даро’х наблюдаваше лагерните дейности и попиваше всяка подробност.
— А позволена ли им е известна свобода? Изграждат ли свои собствени обществени групи и семейни единици? Избират ли сами къде да живеят и да спят, без да им се разпорежда точно в кое легло или постройка?