Не се знае какво й прошепнал Долф в тази дълга лятна вечер — говорел толкова тихо и недоловимо, че думите му не достигнали до ухото на историка. Вероятно обаче са били подходящи за случая, защото той имал естествената способност да се харесва на нежния пол и не оставал дълго в компанията на някое момиче, без да започне усърдно да го ухажва. Междувременно гостите си тръгнали един по един. Антъни Ван дер Хейден, който замълчал, след като най-сетне се бил изприказвал, седял сам на стола до вратата и поклащал глава, когато изведнъж се стреснал от енергичната целувка, с която Долф Хейлихер непредпазливо завършил едно от своите пламенни обяснения и която проехтяла в смълчаната стая като пистолетен изстрел. Господинът подскочил, разтъркал очи, наредил да донесат лампи и отбелязал, че е крайно време за лягане, макар че когато си пожелавали лека нощ, той стиснал сърдечно ръката на Долф, погледнал го мило и поклатил глава с разбиране, тъй като добре помнел какъв е бил самият той на неговата възраст.
Стаята, в която настанили нашия герой, била голяма и облицована с дъб. Имало шкафове за дрехи и огромни скринове, старателно навосъчени, с блестящи бронзови орнаменти. Те съдържали огромно количество спално бельо, защото холандските домакини много обичат да показват пред чужди хора своята покъщнина.
Мисълта на Долф обаче била премного заета с други неща, за да забележи какво го заобикаля, въпреки това не можел непрекъснато да не сравнява свободната, открита ведрост на този дом с дома на доктор Книперхаузен, където всички били недохранени, жалки и безрадостни. Все пак нещо помрачило радостта му — мисълта, че трябва да се сбогува със сърдечния стопанин и хубавата стопанка и отново да се залута без посока из света. Глупаво щяло да бъде, ако се мотае повече тук — само щял да се влюби още по-силно, а за беден младеж като него било равносилно на лудост да се домогва до дъщерята на знатния господин Ван дер Хейден. Любезността, която момичето проявило към него, го карала да се размисли и той разбрал, че трябва да побърза със заминаването си — щяло да бъде недостойно, ако за сърдечното гостоприемство на домакина се отплати, като безразсъдно обвърже сърцето на дъщеря му. Накратко, Долф бил като множеството млади мъдреци с изключително добри сърца и объркани глави, които мислят чак след като нещо е приключило, и действуват обратно на онова, което са мислили; те вземат прекрасни решения през нощта, които забравят да изпълнят на другата сутрин.
„Наистина това е чудесен завършек на моето пътуване — казал си той, като потънал в разкошното пухено легло и издърпал чистите бели чаршафи до брадичката си. — Ето ме сега тук, на това непознато място, с празни джобове, вместо да търся торба с пари и да я занеса у дома, а на всичко отгоре се влюбих до уши. Както и да е — си рекъл той след известна пауза, като се протегнал и се обърнал в леглото. — Поне засега съм в добро положение, така че ще се наслаждавам на настоящето и няма да мисля за бъдещето; в крайна сметка вярвам, че всичко някак си ще свърши добре.“
Като казал тези думи, той протегнал ръка да загаси свещта и изведнъж бил поразен от удивление и почуда, защото му се сторило, че в тъмната част на стаята вижда духа от Къщата с призраците. След като погледнал отново натам, той се успокоил, защото това всъщност бил фламандски портрет, който висял в неосветен ъгъл на стаята зад един шкаф. Все пак портретът бил точно копие на нощния му посетител: същата пелерина и препасано с колан кожено палто, същата посивяла брада и втренчени очи, същата широкопола шапка с перо от едната страна. Сега Долф си припомнил приликата между своя домакин и стареца от Къщата с призраците и бил напълно убеден, че са свързани по някакъв начин и че някаква особена съдба е направлявала пътуването му. Той лежал, загледан в портрета, преизпълнен с почти такова страхопочитание, с каквото по-рано съзерцавал самия призрак, до мига, в който проглушителните удари на стенния часовник му напомнили за късния час. Долф изгасил светлината, но дълго време прехвърлял в ума си тези интересни обстоятелства и съвпадения, докато най-сетне заспал. Сънищата му приличали на мислите му наяве. Представял си как продължава да се взира в картината, докато постепенно тя оживяла, човекът слязъл от стената и излязъл от стаята; Долф го последвал и се озовал до кладенеца, който старецът му посочил, после му се усмихнал и изчезнал.