Рей Бредбъри
Бурканът
Беше едно от онези неща, които се държат в буркан в шатрата на някой панаир в околностите на малко сънливо градче. Едно от онези белезникави неща, носещо се в алкохолна плазма, вечно спящо и кръжащо, с широко отворени мъртви очи, които се взират в теб, но така и не те виждат. Вървеше заедно с тишината на нощта, нарушавана единствено от свиренето на щурците и хълцането на жабите в мочурището. Едно от онези неща в големи буркани, които карат стомаха ти да подскочи, сякаш си видял човешка ръка, запазена в лабораторна стъкленица.
Чарли се взираше дълго в него.
Много дълго. Големите му груби космати ръце се бяха вкопчили във въжето, държащо на разстояние любопитните посетители. Беше си платил десетачето и сега гледаше.
Ставаше късно. Въртележката се унасяше в лениво механично подрънкване. Работниците играеха покер, пушеха и псуваха. Светлините угасваха и панаирът потъваше в летен сумрак. Посетителите се запътиха към домовете си на групи и колони. Някъде гръмна радио, после рязко млъкна и остави просторното небе на Луизиана изпълнено с мълчание и звезди.
За Чарли светът се бе свел единствено до бледото нещо, затворено в своята вселена от серум. Долната му челюст увисна и показа зъби на розов фон; погледът му бе объркан, изпълнен с възхита и почуда.
Някой приближи в сенките зад него. Изглеждаше дребничък в сравнение с дългурестия Чарли.
— О — рече сянката и излезе на ярката светлина на голата електрическа крушка. — Още ли си тук, приятел?
— Да — сякаш в просъница отговори Чарли.
Шефът на панаира оцени любопитството на Чарли. Кимна към стария си познайник в буркана.
— Всички го харесват… искам да кажа, по един особен начин.
Чарли разтърка издължената си челюст.
— А… ъъъ… да сте мислили да го продадете?
Очите на панаирджията се разшириха, после се затвориха.
— Не — изсумтя той. — Води ни клиенти. Хората обичат да гледат такива неща. И още как.
— О — разочаровано рече Чарли.
— Е — продължи панаирджията, — ако човек има пари, може би…
— Колко?
— Ако човек има… — Панаирджията започна да пресмята с пръсти, без да откъсва поглед от Чарли. — Ако човек има три, четири… да кажем, седем или осем…
Изпълнен с очакване, Чарли кимаше на всяко число. Панаирджията видя това и вдигна цената.
— …може би десет долара, или петнайсет…
Чарли се намръщи тревожно. Панаирджията даде отбой.
— Да кажем, ако човек има дванайсет долара…
Чарли се ухили.
— …тогава би могъл да купи нещото в буркана — завърши панаирджията.
— Шантава работа — каза Чарли. — В джоба си имам точно дванайсет долара. И си мислех как ли ще ме гледат в Хралупата на Уайлдър, ако се върна с нещо такова и го поставя на лавицата над масата. Народът определено ще почне да ме уважава, обзалагам се.
— Е, в такъв случай, виж какво… — започна панаирджията.
Сделката бе сключена и бурканът се озова на задната седалка на каруцата. При вида му конят пристъпи на място и изцвили.
Панаирджията гледаше едва ли не с облекчение.
— И без това ми беше писнало да гледам това проклето нещо. Недей да ми благодариш. Напоследък ми минаваха разни шантави мисли за него… но, по дяволите, стига съм дрънкал. Сбогом, фермер!
Чарли потегли. Голите сини крушки се отдалечиха като умиращи звезди, тъмната луизианска нощ обгърна всичко наоколо. Останаха единствено Чарли, чаткането на конските копита и свиренето на щурците.
И бурканът зад високата седалка.
Люлееше се напред-назад, напред-назад. Люлееше се и плискаше. А студеното сиво нещо сънливо се блъскаше в стъклото, поглеждаше навън, поглеждаше навън, но не виждаше нищо, нищо.
Чарли се обърна да потупа капака. Ръката му се върна миришеща на нещо странно, променена, студена, трепереща, възбудена. „Да! — помисли си той. — Да!“
Шляп, шляп, шляп…
В Хралупата многобройни тревнозелени и кървавочервени фенери хвърляха мътна светлина върху хората, които бяха насядали пред смесения магазин, тихо разговаряха и плюеха.
Скърцането и тропането на каруцата им бе познато и никой не обърна груба чорлава глава, когато Чарли спря. Цигарите им бяха като светулки, гласовете — като жабешко дърдорене в лятна нощ.
— Здрасти, Клем! Здрасти, Мит! — развълнувано се наведе към тях Чарли.
— Здрасти, Чарли. Здрасти, Чарли — промърмориха те. Политическият конфликт продължаваше. Чарли го прекъсна по шева.
— Имам тука едно нещо. Определено ще искате да го видите!
Очите на Том Кармъди, зелени от светлината на фенера, проблеснаха от верандата на магазина. На Чарли му се струваше, че Том Кармъди вечно стои в сянката на веранди или дървета, а ако случайно се озове в стая, то ще се завре в най-далечния ъгъл и очите му ще блестят оттам в тъмното. Никога не можеш да разбереш каква е физиономията му, а очите му винаги ти се присмиват. И всеки път, когато погледнеш към тях, се смеят по различен начин.