Прилича на примитивно църковно събиране. Седят, клечат, облягат се на измазаните стени и един по един пристъпват благоговейно към буркана на лавицата.
Не се втренчват веднага в нещото. Не, правят го някак бавно, небрежно, сякаш се оглеждат — та да може погледът им да се спре върху всеки странен предмет, който им се случи да зърнат в стаята.
И — разбира се, съвсем случайно — във фокуса на блуждаещите им очи се появява едно и също нещо. Не след дълго погледите на всички се приковават към него, подобно на игли в някакъв невероятен игленик. И единственият звук е смученето на нечия лула от царевичен кочан. Или пък шляпането на босите крака на децата на верандата. Случва се някоя жена да изшътка: „Марш оттук, деца, марш!“ И босите крака се отдалечават със смях като ромон на поток.
Естествено Чарли е на преден план в люлеещия се стол с карирана възглавничка под мършавия си задник, люлее се леко и се наслаждава на славата и вниманието, дошли заедно с буркана.
Теди пък може да се види някъде дъното на стаята с групичката сиви мълчаливи жени, търпящи прищевките на мъжете си.
Теди сякаш е готова всеки момент да се взриви и да запищи от ревност. Тя обаче не казва нищо; само гледа как мъжете се тълпят в дневната й, сядат в краката на Чарли и зяпат онова нещо, сякаш е Светият Граал; свива студено устни и и една любезна дума не се отронва от устата й.
След подобаващото мълчание някой, може би дядо Медноу от Изметнат път, прочиства храчката от дълбоката пещера вътре в него, навежда се напред, примигва, облизва устни и мазолестите му пръсти започват да треперят.
Това е знак за всички да се приготвят за предстоящата приказка. Наострят се уши. Хората се наместват удобно като свине в топла кал след дъжд.
— Чудя се какво ли е това? Дали е той или тя, или просто то? Понякога се будя нощем, въртя се на рогозката и си мисля за буркана в тъмното. За онова нещо вътре, дето си виси в течността, спокойно и бледо като някаква стрида. Понякога будя Моу и двамата мислим…
Докато говори, дядо движи пръсти в треперлива пантомима. Всички гледат как дебелият му палец се размахва, а останалите пръсти полюшват дебелите си нокти.
— …И така лежим двамата и мислим. И тръпки ни побиват. Може да е гореща нощ, целите да сме в пот, дори комари да няма от жега, но въпреки това ни побиват тръпки, въртим се, опитваме се да заспим…
Дядо млъква отново, сякаш иска да каже — стига съм говорил, ред е на някой друг да сподели учудване, възхита, опасения.
Джък Мармър от Върбово тресавище избърсва потните си длани в коленете си и тихо започва:
— Помня кога бях сополанко. Имахме котка, непрекъснато се котеше. Господи, само й дай да прескочи оградата и… замърляна… — Джък говори някак благочестиво, доброжелателно. — Е, раздавахме котетата, но в един момент всички наоколо имаха по едно-две от нашите. Тогава мама изнесе на задната веранда голям стъклен буркан от два галона и го напълни догоре с вода. Вика ми, Джък, удави котетата! Помня как стоях там; котетата мяучат, пълзят насам-натам, слепи, мънички, безпомощни, едва започнали да си отварят очичките. Погледнах мама и й казах — не и аз, мамо! Ти го направи! А тя пребледня и каза, че трябва да се направи, а аз съм единственият подръка. След това отиде да прави сос и да готви пиле. Аз… аз взех едно… коте. Подържах го. Беше топло. Измяука жално, а на мен ми се прииска да избягам и никога вече да не се връщам.
Джък кима; очите му блестят, сякаш подмладени от спомена за миналото, оформя го с думи, изглажда го с език.
— Хвърлих го във водата. Котето затвори очи и отвори уста, мъчеше се да си поеме въздух. Помня как малките му зъбки се показаха, езичето се показа, а с него изскочиха мехурчета в нишка към повърхността!… И досега помня как после котето се носеше във водата, насам-натам, бавно и без да се тревожи, как ме гледаше, без да ме обвинява за стореното. Но пък не ме и харесваше. Аххх…
Сърцата започват да бият по-бързо. Погледите пробягват от Джък към буркана на лавицата, пак надолу към Джък, отново нагоре.
Пауза.
Джаду, негърът от Чаплино блато, блещи бялото на очите си. Кокалчетата на пръстите му подскачат като скакалци.
— Знаете ли какво е това? Знаете ли, знаете ли? Аз ще ви кажа. Това е центърът на Живота, тъй да знаете! Господ ми е свидетел!
Джаду се люлее като дърво; довян от блатния вятър, който никой освен него не може да види, чуе или усети. Очите му се въртят, сякаш имат пълната свобода да скитат както им хрумне. Гласът му е като шев с черен конец, подхваща всички за мекото на ушите и ги зашива в една затаила дъх шарка: