— Вчера ти реши да не ми позволиш да се запозная с твоята приятна компания. Но това не ти се удаде и сега ще си носиш последствията. Нахлул си тук заедно с враговете на тази страна, помогнал си на Сикукуни да нападне една ферма и затова ще трябва да се простиш с живота си, освен ако не възприемеш такова поведение, че да мога да поискам от приятелите си да бъдат по-снизходителни. Как се срещна с върховния вожд на кафрите?
— Много просто, сър — отвърна той малодушно. — Трябваше да предам едно известие оттатък планините и пътем се натъкнах на него.
— Какво известие?
— Едно чисто делово известие, сър. Можеш да ми вярваш!
— Наистина ти вярвам, но има какви ли не дела. До кого беше адресирано?
— До… до един холандец.
— Не лъжи, иначе само ще влошиш положението си!
— Истината казвам!
— Нищо подобно, истината е, че са те изпратили да говориш с лейтенант Макклинток!
Той замлъкна смутен и изненадан.
— Е, хайде, отговаряй!
— Кой ти го каза?
— Твоята непредпазливост. За сигурното предаване на важно поръчение е необходим друг много по-различен човек от теб! И така, още веднъж: как се срещна със Сикукуни?
— Случайно, кълна се, вярно е, колкото е вярно, че съм англичанин!
— Тогава твоята мисия трябва да е в негова полза й да е опасна за холандеца. Няма ли да ми кажеш някои подробности?
— Нямам право, сър, иначе ще си загубя службата!
— Добре, в такъв случай няма повече да настоявам, сър. Само гледай да не загубиш и шапката си от носорожка кожа, както вече загуби далекогледа и интересната си сбирка от писма. Иначе би могло да се намери някой човек, който има навик да чете редовете един през друг.
Той пребледня.
— Какво искаш да кажеш, сър?
— Казвам само каквото вече казах: при най-малкия опит да се възпротивиш на заповедите ми ще се запознаеш с моя куршум или с копието на слугата ми. Сега ще яхнеш този хубав артилерийски кон. Вече можеш да си обуеш обувките.
Той разбра, че не се шегувам и възседна животното.
— Well, сър, значи мислиш, че трябва да дойда с теб?
— Естествено!
— Но одеялото и оръжията ми останаха при кафрите!
— Сега не ти трябват. Твърде топло е, за да измръзнеш, а нападне ли те пак някое чудовище, този път седиш на по-високо и по-сигурно място от вчера. Впрочем може би още утре ще ти помогна да си получиш обратно вещите. А сега ми разреши да се погрижа за краката ти!
Извадих от джоба си ремък и вързах под корема на коня невероятно дългите крака на англичанина.
— Така няма да паднеш от животното, ако пак се появи някой глиган. Квимбо метни се зад него!
Кафърът ме погледна въпросително и се засмя.
— Какво направят Квимбо? Англия седи на кон. Квимбо трябва ли седнат върху Англия?
— Не, ще седнеш не върху Англия, а зад Англия, като при това го държиш колкото можеш по-здраво!
— О, менер, о, о, туй съм хубав и добър за Квимбо, защото щом Квимбо държат Англия, Квимбо не паднат от кон и няма го разпорят менер Ойс!
Той се покатери върху гърба на тежкия кон и обгърна с ръце дългия добър сър Гилбърт Грей.
— Така! А сега ще яздиш все право на запад, като избираш каменистите места. След малко ще те последвам.
Той изпълни нареждането ми, но трудно се придвижваше напред. Аз останах да залича следите ни. После също възседнах коня си и препуснах подир двамата. И дума не можеше да става за някаква диря по твърдата камениста земя и когато гората остана между нас и кафрите, без някой от тях да се беше появил, бях вече сигурен, че нямаше да разберат нищо за присъствието ни.
Артилерийският кон беше достатъчно силен да носи двойния товар и когато хванах поводите му и свърнах на север, продължихме в такъв галоп, че се разхвърчаха искри. Англичанинът не беше лош ездач, а Квимбо се бе вкопчил толкова здраво в него, че можех да насоча цялото си внимание напред и да поддържам бързата езда. Никак не ни беше скучно, понеже Квимбо подхвърляше какви ли не комични забележки за необикновеното си положение, а сър Гилбърт Грей час по час задаваше въпроси за очакващата го участ. Естествено, аз му дадох твърде оскъдни сведения, защото не бях от хората, които щяха да го съдят.
Бяхме яздили така повече от два часа, когато на северния хоризонт изплуваха четири тъмни планински върха, които с всяка изминала минута ставаха все по-големи и по-големи, тъй че скоро в тях разпознах планините Раф. Насочих се право към средата им и още не беше изминал третият час и вече различих двойната долина, а и смърдящото дърво, извисило се на билото, разделящо двете долини.
Оттук нататък ездата стана по-трудна. Трябваше да изкачваме стръмни склонове и да се провираме сред гъсти храсталаци. Когато се озовахме на една височина, аз извадих бинокъла и го насочих към дървото ориентир. На ствола му се беше облегнал един мъж и също ни разглеждаше през бинокъл. Свалих шапката си и я размахах. Той ми отговори по същия начин и после бързо се спусна по склона. Сигурно отиваше в споменатата «клоф», за да уведоми бурите.