След като се приближихме още повече, дори с невъоръжено око различих осем човешки фигури, някои от които спокойно ни очакваха, а други тръгнаха да ни посрещнат. Пръв вървеше Кес Ойс, който бе страшно изненадан да ме види тук.
— Ти ли си, менер? Та това изобщо не е възможно! Какво те води при нас и как се озова тук за толкова кратко време? Да не се е случило нещо лошо? — попита той.
— Повече от лошо, но всичко свърши добре — отвърнах аз.
— Ами кого ни водиш?
— Един пленник, когото трябва да ви предам. Нека отидем при другите и там всичко ще ви разкажа!
След като Ойс ме представи, загрубелите добродушни мъжаги сърдечно ме поздравиха с добре дошъл. После обградихме англичанина от всички страни и докато Квимбо остана близо до поста да пази конете, се спуснахме в клисурата.
Там седяха още четирима мъже. Водеха толкова сериозен разговор, че вестта за пристигането ми изобщо не беше смутила съвещанието им. Единият от тях бе висок, строен и як кафър. Веднага отгатнах, че е Соми, прогоненият брат на Сикукуни. Другите двама широкоплещести здравеняци бяха истински холандци и се казваха Зинген и ван Хорст, а четвъртият, истински Голиат, не беше никой друг освен Ян ван Хелмерс. Той бе с цяла глава по-висок от мен, а силните му мускулести ръце бяха в пълно съответствие с великанското му телосложение. Леопардовата кожа, спускаща се върху плещите му като «карос» (Наметало, мантия. Б. нем. изд.), подсилваше още повече войнствената му външност. Въпреки това, умните му очи имаха толкова добродушно и меко излъчване, че човек не можеше да не го обикне още от пръв поглед.
— Неф Ян, този менер идва от юфрау Софи и Митие — уведоми го Кес Ойс.
— От Митие? Наистина ли? — попита великанът.
— Да. Аз го заведох до фермата и той заслужава да го поздравиш с добре дошъл!
— И без друго щях да го направя, защото знае сборното ни място и следователно е от нашите хора — отговори той и здравата ми разтърси ръката.
— Но не е така, неф Ян. Той е немец и е дошъл в тази страна малко да се поразходи, тъй както понякога правят немските учени. Заведох го при юфрау Софи, а тя го е изпратила да ти донесе важни вести.
— Ах, но тогава у дома нещо се е случило! Седни, менер, вземи да пийнеш и после бързо ни разкажи всичко!
Той бръкна в една дупка и измъкна чаша заедно с шише от прочутото капско вино. Отговорих на наздравицата му, чашата обиколи целия кръг, след което всички с голямо напрежение зачакаха да чуят каква вест им нося. Сър Гилбърт Грей се намираше до мен. Невъзможно бе да мисли да избяга в обкръжението на такива мъже и затова по лицето му ясно личеше, че се е примирил със съдбата си.
Аз бръкнах в джоба си, извадих неговия портфейл и оттам измъкнах писмото. Той се изплаши.
— Я прочети това писмо, менер! — помолих Кес Ойс. Той изпълни молбата ми и после попита:
— Какво толкова особено намираш в него?
— Дай го и на другите!
Писмото взе да минава от ръка на ръка, без никой да успее да разбере нещо определено от странното му съдържание. Накрая го върнах на Ойс и му казах:
— Прочети най-напред първия, третия, петия, седмия ред и така карай нататък, а после започни пак от втория, четвъртия, шестия…
Той последва указанието ми и скоро по лицето му се изписа толкова напрегнато изражение, че останалите бяха обзети от силно любопитство.
— А-а, това е нещо друго! Та туй писмо е направо безценно! — рече той след като го прочете.
— Дай го, дай го! — завикаха от всички страни.
— Чакайте, така ще изгубим много време. Ще ви го прочета. Когато свърши, цялото събрание изпадна в голяма възбуда.
— Цяло изкуство е да напишеш подобно писмо, но още по-голямо изкуство е да разкриеш тайната му — обади се ван Рал. — Кой ти я издаде, менер?
— Никой, сам я открих.
— А къде намери писмото?
— За това по-късно! Прочетете първо тези редове!
Извадих далекогледа на англичанина и оттам измъкнах изписания лист хартия. Ойс отново се зае да чете на глас и след като ме помоли да му дам някакво обяснение, аз се обърнах към пленника:
— Сър Гилбърт Грей, я си свали шапката и я подай на този господин!
Англичанинът се подчини. Ойс взе шапката от леко треперещите му ръце и като кимна каза: