Предложението ми бе прието, макар на Ян много да му се искаше незабавно да тръгнем. Той се оттегли недоволно също като Ахил пред вратите на Троя и напусна клисурата без да вземе участие в последвалото съвещание.
Най-важният въпрос бе да се реши съдбата на англичанина. Стана каквото бях предвидил. Като изпълнител на заповедите на своите началници той не носеше пряка отговорност, а и понеже иначе не беше предприел никакви враждебни действия, бурите решиха на първо време да го задържат като пленник и след залавянето на кервана с оръжия да го освободят.
После седнахме да се храним, но и тогава Ян остана мълчалив. Малко по-късно легнахме да поспим, защото през нощта ни очакваха изморителни и драматични събития.
Почивката ни продължи няколко часа. Събудих се пръв и излязох от клисурата, за да отида при високото дърво. Там стоеше Квимбо и гордо държеше в ръка голяма карабина.
— Какво правиш тук?
— Кво правят Квимбо? О, о, не виждат ли менер, че Квимбо стоят пост?
— Ти ли? Струва ми се, че сега трябваше да стои на пост менер ван Хорст.
— О, пост стоял менер Рал и после менер ван Хорст, ама и двама искат спят и казват Квимбо трябва вземе пушка и стои пост до дърво.
Сигурно, че с това почетно поръчение двамата мъже направиха на добрия кафър най-голямата възможна услуга и понеже в момента не очаквахме появяването на врагове, нямах причина да ги упрекна за постъпката им.
— Случи ли се нещо особено? — осведомих се аз.
— Не, нищо, хич никак! Само голям висок менер минал на кон.
— Някой от бурите се е отдалечил на кон? — попитах аз и мигновено в мен се появи определено подозрение и бях обзет от силна тревога. — Кой?
— Голям висок едър менер с леопардова кожа на рамене.
— Кога стана това?
— Кога станал? Веднага щом Квимбо вземат пушка и застанат пост.
Значи още преди два часа! Затичах се обратно към клисурата и събудих хората. Вестта ми ги изплаши и те незабавно започнаха съвещание. Темпераментният Бур ван хет Рур беше осуетил целия ни план за нападение и сега най-важното бе да го последваме по най-бързия възможен начин, за да му помогнем, ако увлечен от дързостта си, бе решил да се появи пред зулусите.
Отново вързах англичанина върху артилерийския кон, Квимбо се метна зад него и щом всички се приготвиха за път, ние се спуснахме в долината, откъдето бликаше малко бистро изворче, дало на местността името Кларфонтейн. От там продължихме на юг. Щом стигнахме до равнината накарахме конете да минат в галоп. Съвещанията и почивката ни бяха отнели голяма част от деня и слънцето бе слязло вече ниско над хоризонта.
Конете на бурите бяха със свежи сили, а нашите само преди броени часове бяха оставили зад гърба си дълъг, и изморителен път. Въпреки всичко моят английски жребец препускаше начело и дори след един цял час не проявяваше никакви признаци на изтощение. Съвсем иначе стояха нещата с тежкия кон на кафъра. Тромавото, макар и извънредно здраво животно, не беше привикнало на толкова бърза езда. Освен това трябваше да носи двоен товар и успяваше да ни следва само с извънредно големи усилия. Налагаше се да издържим само още четвърт час. Слънцето беше залязло и вече притъмняваше, когато дочух гласа на Квимбо.
— Менер, менер, о, о! Менер дойдат при Квимбо!
Спрях, за да може кафърът да ме догони.
— Какво има?
— О, менер, помагат Квимбо! Кон не искат вече тичат, а Англия не искат вече яздят!
— Аха! Сър Гилбърт Грей, значи се съпротивляваш и може би се надяваш, че в тъмнината ще офейкаш, така ли? Лъжеш се. Я ми подай ръцете си!
— Какво искаш?
— Да ги вържа. Така ще е по-добре за моя слуга.
— Не съм съгласен, сър!
— Все ми е едно! Нямам време да се разправям с теб. Ако не се оставиш доброволно да те вържем, безмилостно ще те застрелям. И тъй, подай си ръцете!
Разполагах с още един ремък и с него вързах ръцете му. После препуснах подир другите.
Скоро ги догоних и отново излязох начело. По време на моя разказ бях описал мястото, където бивакуваха зулусите толкова точно, че Ян лесно можеше да го намери. Дори и да са се били пръснали да търсят англичанина, те вече сигурно пак се бяха върнали там и ето защо, след като заобиколихме последните дървета на гората, аз се насочих почти право към лагера им.
Приблизително на мястото, където бях бивакувал предишната нощ спрях коня и скочих от седлото.
— Слизайте, господа! Вържете животните, вземете оръжията си и ме следвайте колкото можете по-тихо!