Вечерта бе прекрасна. Бели и розови цветя примесваха аромата си с уханията на градината. Приборите от сребро и кристалните чаши разпръскваха хиляди искри. Облаците на небето кокектно се къдреха над оранжевия фон на залязващото слънце.
- Да не би да ти е скучно? - попита Алесандра Батист, хвана ръката му и здраво я стисна.
- Къде е брат ти?
- Почти бе заспал. Невероятно, нали?
Сътрапезниците заеха местата си. Жулиен влезе, облечен в белия си костюм. Бе обул босите си крака в меки бели обувки от шевро. Не носеше риза под сакото, а само фланелка без ръкави, която подчертаваше тялото му, и кожен гердан, на който висеше зъб от африканска дива свиня - подарък от Алесандра отпреди две години. Кимна с глава на всички и седна срещу майка си в другия край на масата. Спрелите за миг разговори се подновиха. Франсоаз Арну бе настанила Батист от дясната си страна, за да подчертае, че го счита за свой зет. Младият Матис Гранже бе напълно покорен от обаянието на Жустин, която в момента се държеше като момиче от добро семейство. Беше зашеметяваща с плътно прилепналата по тялото й смарагдо-возелена рокля, която разкриваше само ръцете й. Бе вдигнала косите си във висок свободен кок, за да подчертае дългата си грациозна шия. Носеше три реда перли, които Франсоаз Арну й бе подарила за шестнадесетия й рожден ден. Алесандра не бе пожелала да ги носи, въпреки че бяха на пра-прабаба й. Жулиен се усмихваше подчертано весело и усмивката му скриваше блуждаещия израз на очите му.
Спусна се нощта. Лампите и обсипаните с електрически крушки дървета пръскаха мека светлина върху терасата. Храната бе прекрасна, вината - опиващи. Гостите разговаряха весело. Само Жустин гледаше често гривната си, която всъщност бе ръчен часовник, и все по-разсеяно слушаше какво и говори съседът й по маса. Розлин сервира десерта - лека желирана торта с лавандула и мед и порция малини. Шампанското в чашите пръскаше златисти искри. Специална маса бе обемана с подаръци за Франсоаз Арну, които тя отиде да отвори, след като гостите й пожелаха в хор „Честит рожден ден“.
- Поговори с Жулиен, докато помагам на мама да разопакова подаръците - прошепна Алесандра на ухото на Батист. -Той не в нормалното си състояние. Сигурно има грижи с тази хипарка Жустин и може би сърдечни проблеми с някоя лекомислена шантавелка, която е забърсал бог знае къде.
* * *
Часът бе един през нощта, когато Манюел проникна в двора на „Ла Провансал“. Ключът от портала, както и ключът от кабинета на баща й, които Жустин му бе дала, паснаха идеално. Бе дошъл от Солт пеша, изминал бе поне километър. Когато наближи фабриката, обу калцуни върху маратонките си, сложи гумени ръкавици на ръцете си и маска на лицето си с дупки за очите и устата. Беше спокоен. В края на краищата това си бе рутинна работа. Спря за миг на двора, за да се ориентира, и веднага откри административната сграда вляво. Изкачи се по стълбите до първия етаж. Лунната светлина нахлуваше през прозорците и чертаеше широки сребристи ивици, така че той вървеше без капка колебание. Третата врата вдясно водеше към кабинета на Жулиен Арну. Дотук всичко съвпадаше с начертаните от Жустин планове. Вратата на библиотеката се отвори послушно като предишните. Манюел намери скривалището в стената, зад четвъртия ред класьори. Сега оставаше само да натисне едно копче вляво на стената, за да отвори вратата на тайника.
Жустин му бе казала да вземе всичко, каквото намери вътре - пари, документи... Той сложи съдържанието в раницата си, подреди разместените класьори и затвори скривалището. Така всичко си дойде на мястото. Както го бе заварил.
Бе тичал вече няколкостотин метра, когато дочу шум на мотор и скоро видя блясъка на мощни фарове, които сякаш метяха пътя със светлината си. Скри се зад храсталаците. Покрай него профуча едно „Порше Кайен“. Изчака колата да се отдалечи достатъчно, преди да продължи пътя си. Стори му се обаче, че колата бе спряла. Чу, че вратите й се отварят с трясък. Един, два, три пъти... Предположи, че от нея са слезли трима души. Хукна през полето и докато тичаше, събу калцуните, свали ръкавиците и маската. Напъха всичко в раницата си. Не престана да тича бясно чак докато не стигна селото. Качи се в колата си, отпусна ръчната спирачка и пусна колата по нанадолнището на една стръмна улица, преди да запали мотора. Беше се измъкнал. Не знаеше от какво точно, но инстинктът му подсказваше, че трябва час по-скоро да се отърве от всичко, което бе откраднал. Позвъни на Жустин, която му отговори светкавично. На фона на гласа й долови разговори и музика.