Младата жена отиде в лявото крило на сградата, където бяха лабораториите. Две жени чакаха реда си да ги разпитат. Попита ги къде е Осин Бенмалек, когото още не бе виждала. Младите жени изглеждаха смутени. Алесандра ги познаваше добре, защото бяха нейни сътруднички - Елизабет и Сандрин. Те мълчаха и на Алесандра й се стори, че мълчането им продължи цяла вечност.
- Какво става тук? - учуди се тя.
Елизабет набра смелост и пое риска да й отговори:
- Вече не работи тук.
- Не работи тук ли?!
- Напусна. Не... Не знаехте ли? - попита притеснено Сандрин, като видя слисването на Алесандра.
- Напуснал?! Как така?
- Не знаем. Една сутрин не дойде на работа и господин Арну ни информира, че Жан-Пиер ще го замества.
- Но Жан-Пиер не притежава неговата компетентност! -възкликна Алесандра.
Двете жени отново замълчаха. Досега не си бяха задали въпроса, защо Осин бе напуснал така внезапно.
- Благодаря - прошепна Алесандра и тръгна към стаята за почивка. Имаше нужда да изпие едно кафе. Виеше й се свят. Напускането на Осин Бенмалек бе катастрофа. Нищо не бе както трябва. А на всичко отгоре бяха намерили и труп във фабриката. „Четирима мъже...“ Първият бе Ян Салк. Кой ли щеше да е следващият? Алесандра изпи на един дъх кафето си, като си опари езика. По дяволите предсказанието! Чисто съвпадение. Да, чисто и просто - съвпадение... Каква ли каша бе забъркал Жулиен? И дали майка й бе в течение? Да не би Жулиен да се е отървал от Ян Салк, защото журналистът бе открил нещо в „Да Провансал“?
Алесандра застана пред големия прозорец, който гледаше към лавандуловите поля. Беше си сипала второ кафе, но този път го пиеше на малки глътки. Не можеше да подреди мислите си. Обзе я страх. Страх, че ще загуби всичко. Най-вече страх, че можеше да загуби Батист. Всеки път, когато в живота й имаше щастлив обрат, на пътя й се изправяше смъртта... Бе белязана от смъртта. Върху нея тегнеше проклятие. Нима преди малко майка й не се бе провикнала, че е прокълната? Като че ли носеше в душата си грях, който не можеше да признае и който децата й трябваше да изкупят...
Когато Алесандра слезе на двора, две от полицейските коли и белият фургон все още бяха там. На портала на фабриката полицай стоеше на пост. Тя се качи в колата си и потегли към „Ванс“.
* * *
Матилд не си бе у дома. Не бе и в болницата. Жулиен караше колата насам-натам без никава цел. Кой бе откраднал документите? Кой знаеше за съществуването им и най-вече - за скривалището? И как крадецът бе успял да влезе в кабинета му? Прозорците бяха плътно затворени. Да, много служители имаха ключове за кабинетите, но никой нямаше ключ от неговия. Сети се за Мариус Гарбиани. Не, невъзможно. После - за сестра си. Също малко вероятно. Бе накарал да сменят бравата преди четири месеца. А и този кретен журналистът да вземе да се удави в резервоар с портокалово масло... Имаше ли съучастник? И ако имаше, дали го беше зарязал? Или пък беше някой от групата „Вантиве“?
Изведнъж до неговата кола се появи друга, със затъмнени стъкла - „Нисан Кашкай 4 х 4“ - и тръгна редом с него. Той се обади на Матилд и пак попадна на телефонния секретар. Реши да се прибере във „Ванс“. Вестниците щяха да вдигнат шум до небесата след смъртта на журналиста. А това бе много лошо за всички продукти с марката „Ла Провансал“ или поне за онова, което бе останало от нея. Гарбиани щеше да се възползва от случилото се, за да се откаже от споразумението им и така да го закопае още повече. Поздравяваше се, че бе разкарал варелите с повърхностно активните вещества съвсем навреме. Разследващият екип нямаше да открие нищо, освен ако не тръгнеха да правят анализ на съдържанието на всички резервоари. Ако това се случеше, рискови бяха третият и шестият. За щастие журналистът бе паднал във втория, който си бе съвсем наред. Жулиен се изкикоти нервно.
Клаксонът го върна към действителността. Той караше насред шосето, а колата, която се движеше редом с него преди малко, вече се бе обърнала и летеше точно срещу неговата. Той сви рязко встрани и избегна сблъсъка на косъм. Жулиен хвърли едно око в огледалото за обратно виждане. О, същата кола! Спря колата в отбивката и се опита да се успокои. В далечината вече се виждаше оградата на „Ванс“. Изведнъж забеляза Жустин, която препускаше с мотора си. Машинално погледна часовника си. Единадесет часът. Обикновено по това време тя още спеше. Дъщеря му сви наляво и влезе в имението. Жулиен подкара отново колата и бързо се озова в алеята с кипарисите. Жустин носеше джинси и блузон, също и каската си, и бе нарамила голяма чанта.