- Готвел ли е някакъв материал извън портретите на личностите от областта, за които ни разказа?
- Не, но той работеше и за други издания. А и твърде е възможно да е изчаквал, докато събере достатъчно доказателства, преди да нареди окончателно пъзела и да проговори. Това бе напълно в стила му. Защото бе педантичен и потаен...
Перо погледна Алесандра. Тя бе изиграла прекрасно ролята си на домакиня, но не бе казала нищо извън учтивите думи, които се изискваха от възпитанието и от протокола по сервирането. Директорът на „Еко дю Миди“ изглеждаше развълнуван от красотата й, но и доста изненадан от мълчанието й.
- Вие какво мислите, госпожице Арну?
- Моля ви, наричайте ме Алесандра. За момента не мисля нищо. Още съм в шок. Не разбирам абсолютно нищо.
- Имаш ли нещо против да се срещна с приятелката на Салк? - попита Батист своя колега.
- Клетата, вече се е срещнала с полицаите. В нейното състояние... Не, разбира се. Върви. Върши си работата, стари приятелю. И ще дадеш на мен изключителните права за статията си, ако откриеш нещо.
- Няма да има никаква статия, докато виновникът не бъде открит, а случаят - приключен - отсече Батист.
Решението му като че ли удовлетвори напълно Перо.
Батист имаше усещането, че неговият колега не играе честно. Двамата с Алесандра използваха топлата нощ, за да си поотдъхнат. Батист бе заключил желязната врата и бе затворил капаците на прозорците, които малко му се опънаха, защото никога не бяха затваряни, а после премести колата на друго място, за да не се вижда от улицата. Имаше голяма вероятност да ги нападнат журналисти, след като новината се разпространи по националните канали.
- Какво мислиш, Алесандра?
- За господина ли? Не съм много наясно. А и никак не ми се иска да си създадеш проблеми, ако започнеш самостоятелно разследване.
Нямаше значение, че Сафиату я бе уверила, че младият бял мъж, с когото правеше „разни работи“, нямаше да умре. В края на краищата, бе напълно възможно да се е заблудила. Да е объркала лицата. Бе мислила за предсказанието през цялата вечер, през цялото време, докато траеше вечерята. Също и за Батист. Държеше се с нея по начин, достоен за пример. И въпреки че Перо й бе причинил ново безпокойство, вместо да я утеши, усещаше твърдостта на Батист и решителността му да я закриля и да задейства способностите си на следовател, за да й помогне.
- Ами Жулиен? Какво да правя с него?
- От разследващия екип възнамеряват да разговарят с него утре сутринта. Не може да се скрие, защото е притиснат отвсякъде. Ние пък имаме много работа със счетоводните документи. Научих доста неща в тази област, докато правех репортажи, така че бих могъл да ти бъда в помощ. Но вече стана късно, така че да вървим да спим. Утре ни чака нов ден.
Алесандра не се противопостави и „Естамине“ скоро потъна в мрак.
7.
Беше пет часът сутринта, когато Жулиен се промъкна в имението. Беше прекарал целия следобед и нощта при Матилд. Най-напред провери дали моторът на Жустин бе в гаража, а после, без да губи време, се качи в стаята си. Веднага отвори гардероба и извади кутията е бои. Както винаги, ключовете от кабинета му си стояха там, под тубите с гваш. Жулиен се отпусна с известно облекчение в широкото кресло и потъна в успокояваща му милувка с отворената кутия бои върху коленете си. Само че проблемът не изчезваше. Беше там. И нямаше обяснение за него. Кутията с бои бе единственият осезаем предмет, който бе останал от някогашните му мечти. Бе подарък от майка му за Коледа в годината, когато навърши четиринадесет години. Тогава тя му бе казала, че вече е излязъл от възрастта, когато се правят несръчни рисунки, и че отсега нататък щяха да му трябват бои, с които работят истинските художници. След това с тях бе нарисувал „Ванс“ - трескаво, с увлечение. Сградата бе провансалска интерпретация на замъка „Багател“* с изобилие от каменни и метални орнаменти върху фасадата и на Жулиен му бе доставило истинско удоволствие да ги пресъздаде в цялостната им елегантна сложност. Прекрасният пейзаж му бе послужил не за стандартен фон, а за изящна опаковка, и върху творбата му, чак до полите на планината Венту, като разпенени морски вълни се къдреха хълм след хълм.
*Замъкът „Багател“ е посторен през 1777 г. в Булонския лес за граф Д’ Артоа, брат на Луи XVI - тогава дофин. Графът го построява заради бас с Мария Антоанета. На строежа работят 900 работници и замъкът струва 1 милион ливри. Днес замъкът е собственост на Парижката община и е исторически паметник. - Б. пр.