- Казва се Батист Канаво. Старши репортер в „Евенмон“. От опасните в своята сфера... Не оставя нищо на случайността. Официално прекарва тук отпуска си.
- Все още въздишаш по Алесандра, а, синко? Тупа ти сърчицето... Ще ти я доведа кротка и покорна... И аз си имам източници. Канаво просто е нищожно препъникамъче на пътя... Тя е имала поне дузина такива... Той ще си вдигне чуковете веднага щом разбере, че е гола като пушка... Усмихни се, Морган, усмихни се.
Мариус Гарбиани се развесели от обърканото и смаяно изражение на сина си. Бе засегнал болното му място. Той обичаше да го тормози - и за да се позабавлява, но и за да провери дали Морган притежава нужното самообладание.
* * *
В края на краищата Алесандра и Батист решиха да действат едновременно на два фронта, за да печелят време. Батист щеше да отиде в Банон при приятелката на Ян Салк, а Алесандра щеше да прекара сутринта във фабриката, за да провери внимателно всички счетоводни документи на „Ла Провансал“.
Още в девет часа Алесандра потъна в баланса, направи анализ на сделките, изчисли щетите. Традиционното ноу-хау и изключителното качество на суровините бяха отстъпили място на индустриализацията на методите за производство и химическите съставки. Един търговец на перилни препарати бе заместил прочутите и уважавани парфюмеристи. Пълно унижение. За две години Жулиен бе сринал четиридесетгодишния усилен труд на баща си. Алесандра се чувстваше отговорна за това корабокрушение. Трябваше да е по-внимателна, да си идва по-често у дома, да не се доверява така сляпо на брат си. Знаеше, че за да работи с баща си, Жулиен се бе отказал от мечтата си да стане художник. Навремето бе помислила, че той не се бе борил достатъчно за мечтата си да учи в Академията за изящни изкуства, и бе решила, че вероятно не е държал чак толкова на това. Изведнъж Алесандра си даде сметка, че той просто не се бе осмелил да се разбунтува. Бе се нагърбил с ролята, която бе отредена на Реми, защото искаше да спечели сърцето на баща си. Бе разрушил онова, което бе пречка за собствените му планове, така че бе чист пред съвестта си. Сега тя трябваше да изправи на крака „Ла Провансал“ - предприятието, създадено от Франсис Арну. Войната бе обявена. Необходима и неизбежна война. Трябваше да проучи всяко колелце от машината, а после - да демонтира всички: едно по едно. Само че още не знаеше точно откъде да започне. В съзнанието и напираше един болезнен въпрос без отговор: дали Жулиен бе убил Ян Салк. И ако го бе убил - защо? Само че полицаите бяха открили в убийството ръката на професионалист. Така че нямаше как да е брат ѝ. И все пак Алесандра някак не успяваше да убеди себе си напълно. Несъмнено гневът и към Жулиен я заслепяваше.
В това време Батист тъкмо бе пристигнал в Банон. Бе изключил мобилния си телефон и джипиес устройството на наетата кола. Бе нахлупил стар каскет, стоял дълго в един гардероб на „Естамине“, и бе надянал тъмни очила. Да, бе взел предпазни мерки. Някой можеше да го проследи. Тук вече го познаваха. Бяха го виждали с Алесандра, а и в двора на фабриката журналистите бяха направили доста снимки. Емили, приятелката на Ян Салк, му бе обяснила как да стигне до дома й. А той бе записал всичко на лист хартия. Паркира колата до пощата и се спусна пеша към площад „Сен Жуст“. Емили живееше във висока селска къща, намираща се на тясна уличка. Той дръпна верижката на звънеца и веднага чу приглушено дрънчене. На първия етаж се отвори прозорец.
- Вие ли сте Батист?
Той кимна с глава и почака доста, преди великолепната врата от резбовано дърво да се отвори. Огледа се, за да се увери, че никой не го следи, тъй като на оживения площад „Сен Жуст“, където свършваше уличката, бе забелязал поне четири кафенета с маси отвън.
- Влезте - каза приятелката на убития журналист.
Двамата се изкачиха по каменно стълбище до площадката на първия етаж, където имаше две врати. Едната от тях бе отворена. Младата жена бе много бледа, а очите й бяха зачервени. Когато й се обади по телефона, Батист имаше усещането, че тя очакваше обаждането му. Влязоха в просторна стая, която очевидно служеше и за всекидневна, и за трапезария. Там седеше една около петдесетгодишна жена, която веднага стана.
- Майка ми. Тя дотича веднага щом...
Емили не довърши. Задушаваха я ридания, които тя се опита да потисне.
- Аз съм госпожа Балтие - представи се майка й. - Оставям ви сами. Не уморявайте много дъщеря ми, защото очаква дете...
И тя не можа да завърши думите, които искаше изрече. Батист чу лекото затваряне на вратата. Емили бе млада и доста слаба. Бременността й едва се забелязваше. Косите й бяха подстригани късо, а грамадните й сини очи сякаш заемаха цялото й лице.