- Не знаех как да се свържа с вас. Ян ми бе казал да ви намеря, ако му се случи нещастие.
Проявяваше смелост и правеше отчаяни усилия да не заплаче. На моменти започваше да хълца. Сложи ръка на корема си, сякаш да предпази от вълнението детето, което носеше.
- За щастие ми телефонирахте. Ян бе доволен, че се е запознал с вас. Казваше, че го закриля щастлива звезда, защото най-сетне срещнал човек, на когото можел да се довери. Трябва да ви дам нещо - ето това.
При тези думи Емили му подаде плик, в който имаше флашка.
- Преди месец той ме помоли да си отворя сейф в моята банка, за да сложа в него тази флашка. Отидох да я взема малко преди да дойдете. Мама дойде с мен, защото все още не мога да дойда на себе си. Само че, господин Кавано - продължи тя с глух глас, - стори ми се, че ме следят.
- Не сте ли съобщили на полицията за тази флашка?
- Не. Първоначално Ян ми бе казал да се обърна към тях, ако му се случи нещо, но после, след като се запозна с вас, промени мнението си и настояваше: „В никакъв случай не давай това на ченгетата, нито пък във вестника. Дай го само и единствено на Батист Кавано“. Знаете, че беше свестен човек. Съвестен. Възхищаваше ви се безкрайно.
- А знаете ли какво има вътре?
- Не. Ян не пожела да ми каже нищо, защото не искаше да ме подлага на опасност. Само че бе доста възбуден, защото бе намерил много важни документи. Каза ми, че открил истинска бомба, която щяла да причини сериозни неприятности на няколко души, когато материалът му излезел. Не уточни кои, а и аз не го попитах.
- Не знаехте ли върху какво е работел? Познато ли ви е името „Ла Провансал“?
- Само по име. Нали знаете, че не съм от този край.
- А къде работите?
- Бях библиотекарка в Лимож, преди да срещна Ян преди четири години. Сега работя на половин ден в една книжарница в Карпантра. Не знаехме как ще се развие кариерата на Ян. Мама ще ме отведе у една братовчедка в Корез след погребението, което ще се състои утре. Пристигна семейството му. Полицаите казаха, че е по-добре да замина, да съм далеч оттук... Знаят къде да ме намерят. Ето телефонния ми номер и адреса ми.
Подаде му лист хартия, като го гледаше право в очите.
- Благодаря ви. Заради паметта на Ян и бъдещото му дете.
- Ще ви държа в течение. Може да отнеме известно време... Ако някой ви попита защо съм идвал при вас, кажете му, че съм дошъл да ви изкажа съболезнованията си от солидарност към колега, загинал по време на работа. Кажете им също, че ще ви донеса формуляри, които да попълните, за да поискате помощ от взаимоспомагателната каса на журналистите. Впрочем наистина ще се заема с този въпрос. Пазете се. Бъдете смела! Не ме изпращайте.
На връщане Батист спира няколко пъти, въпреки че нямаше търпение да разбере какво има във флашката. Все пак предпочете да поразиграва евентуалните си преследвачи и да ги накара да се издадат или поне да им покаже, че посещението му при Емили е било просто проява на любезност. Очевидно никой не се интересуваше от него. Или поне - още не. Завърна се в „Естамине“. Алесандра бе все още във фабриката. Включи компютъра си и пъхна флашката. Документът бе защитен с парола, текстът - шифрован. След много безплодни опити Батист изпрати документа по електронната поща на един от компютърните специалисти във вестника, в който работеше. Получи следния отговор: „Това, което искаш, е доста сложно. Дай ми двадесет и четири часа“.
* * *
Под сянката на липите Алесандра преоткри един от ароматите на детството си в чая от мента, който и поднесе Осин Бенмалек. Не бе забравила нищо - нито тържествения замах на ръката му, нито шуртенето на горещата течност, която той изливаше отвисоко в чашите. Осин все още живееше в Орел - селце, разположено на три километра от Солг, в красива къща, потънала в храсти олеандър с розови цветове и бугенвилии.
- Все още ли обичаш макруд*? - попита я Ясмина, докато носеше цяла пирамида сладкиши с бадеми и мед, посипани с канела и портокалови цветчета.
*Леко сиропиран сладкиш с мед. - Б. пр.
- О, да. Струва ми се, че не съм яла такива лакомства от пет годни.
- А вие, господин Кавано?
- Моля ви, наричайте ме Батист. За мен ще бъде удоволствие. О, разбира се, че ще опитам тези чудеса! Знаете ли, че отразявах трагедията в Тибирин през 1996 година**, а после отидох чак до Бискра***.
**През март 1996 г. група крайни ислямисти убиват седем монаси цисте-рианци в манастира „Нотър Дам дьо л’Атлас“ в Тибирин. - Б. пр.
***Град и област в Алжир на 400 км от столицата, най-големият производител на фурми. - Б. пр.
- Фактът, че сте изминали толкова километри в пущинака, не може да се мери с удоволствието да опитате сладкишите на Ясмина - каза през смях Осин.