- Защо? - попита арогантно Жулиен.
- Трябва да установим естеството на продуктите, които използвате във фабриката, господин Арну. Екипът ни вече работи във всички сгради. Също така бих искал да проверя фактурите на вашите доставчици.
- Имате ли нужда от мен, капитане? - попита Алесандра.
- За момента не. Но е желателно да не напускате областта.
Така. Значи съмненията й по отношение вината на Жулиен за смъртта на Салк бяха основателни. Брат й бе превъртял.
Реши да се върне в „Естамине“. Денят й бе започнал рано. В десет часа тя и Батист бяха на погребението на Салк в ритуалната сграда на гробището в Бано. Тялото му щяха да погребат в Лион, където бе роден. Жулиен не благоволи да присъства на церемонията, но там бяха Жан Перо и всички от редакцията на „Еко дю Миди“, семейството му, Виктоар дьо Монтобан, Мариус Гарбиани, семейство Мартело, представител на областта Алу, както и капитан Риготие и двама полицаи.
Краткият сблъсък с Жулиен я бе изтощил. Бързаше да види Батист, да намери утеха в прегръдките му, да не мисли за нищо, да бъде само с него - телом и духом. Когато пристигна в „Естамине“, той седеше на терасата и бе отворил лаптопа си. Бе потънал в мислите си и за известно време тя можеше да го наблюдава, без той да я забележи. Неочаквано приятелят й скочи като луд и тупна с крак по земята, вдигайки прах и изпращайки купчинка чакъл към перилата.
- Ама че мръсотия! - извика той.
- Сам ли си говориш вече? - възкликна с недоумение Алесандра.
- Отдавна ли си тук?
- Току-що идвам. Чух гласа ти и реших, че има още някой. Нещата като че ли не се развиват особено добре...
- Както и при теб, ако съдя по изражението на лицето ти. Какво става с Жулиен?
- Ще ти разкажа всичко. Само че сега имам нужда от нещо отпускащо.
- Веднага.
Батист донесе бутилка шампанско и две високи чаши. Имаше угрижен вид въпреки присъствието на Алесандра. Тя му разправи за срещата си с Жулиен, за обиска на полицията във фабриката, за подозренията си, че брат й е замесен в убийството на Ян Салк. Батист я слушаше, без да я прекъсва. Следеше внимателно какво му казва, но очевидно на моменти мислите му бяха другаде. Алесандра бе обзета от паника. Злокобните събития и безотговорното поведение на семейството й нямаше ли да отдалечат Батист от нея? Щеше ли да го загуби? Срамуваше се, че го принуждава да преживее цялата тази история...
- Няма никаква надежда, че ще престанат - каза тя на висок глас, но говореше на себе си.
- Какво няма да престане?
- Катастрофите. Нямам никакво намерение да те забърквам повече в събитията. Ще те разбера, ако си отидеш и ме оставиш да се оправям сама. Сигурно си мислиш, че съм момиче, което създава само неприятности.
- Защо ми говориш по този начин? Обичам те, това не е ли най-важното?!
- Видях как се разгневи, когато се прибрах, и помислих, че гневът ти е насочен срещу мен или по-скоро срещу всичко, което те карам да изживяваш.
- Така е - призна Батист.
Алесандра усети, че й се завива свят. А Батист стоеше неподвижен, с ръце, пъхнати в джобовете на ленения му панталон.
- Имала си тежка сутрин, но се налага да чуеш още една ужасия.
Дъхът на Алесандра спря.
- Не исках да ти казвам нищо, но това, което сподели с мен за Жулиен, ми дава основание да не крия от теб онова, което знам.
Алесандра усети по гърба си ледени тръпки. Не бе необходимо да чува останалото. За пореден път съдбата нанасяше удара си.
- Моят приятел Фабиен разшифрова съдържанието на флашката на Ян. Говорих с Перо, като му казах, че съм се добрал до сведения и ще му ги изпратя, за да ги разшифрова екипът му програмисти, защото тук не разполагам с нищо... Фабиен вече ми бе направил копие от файловете и в тях кодираните данни бяха само петнадесет процента. Най-смешното е, че току-що получих съобщение от Перо по електронната поща, с което ми изпраща транскрипция на документите, но без кодираните данни. Перо ме лъже. Така или иначе, Салк е открил, че Вантиве има дялове в „Еко дю Миди“... Схващаш ли кашата? Правилно си забелязала, че съм бесен. Това е причината.
- Значи няма да ме изоставиш?
- Бълнуваш ли?
За миг ушите й забучаха. Затрепери от главата до петите.
- Прости ми. Помислих си, че ме напускаш.
Батист пламенно прегърна Алесандра и й подаде чаша шампанско, което тя изпи на един дъх. Намери сили да му се усмихне, за да му се извини за проявената от нея моментна слабост.
- А, вече си по-добре. Лицето ти доби цвят. Изплаши ме. Не е моментът да бием отбой. Предстои ни да изминем дълъг път заедно. Мислех, че съм на почивка, но ето че затънах до гуша в работа.