- Жулиен, кажи нещо! Гарбиани... Това е невъзможно. Това означава, че оскверняваш паметта на баща ти! - извика почервенялата от гняв Франсоаз.
- Невинаги си мислила така! - заяви спокойно Жулиен.
- Какви ги приказваш?!
Жулиен извади от куфарчето си малкия пакет писма, завързани с розова панделка. Франсоаз пребледня. А синът й разгърна първото и започна да чете...
- Скъпа моя Франсоаз, чакам с нетърпение четвъртък, за да те прегърна...
- Млъкни и ми дай веднага това! - изкрещя тя.
Франсоаз бе скочила на крака. Опита се да изтръгне писмата от ръцете на сина си. Той ловко ги отдръпна, като й се подиграваше в лицето.
- Почакай. Скъпата ми сестричка не знае кой е написал тези любовни послания. А, смаяна си, нали, сестричке?! Е, в такъв случай, кой е започнал с предателствата?
- Къде ги намери? - проплака умолително Франсоаз.
Жулиен не й отговори. Сложи писмата в куфарчето си, стана и излезе. На стълбите срещна дъщеря си и Матис Гранже. Смутен, младежът го поздрави. Жустин не обърна никакво внимание на баща си, който й отговори със същото и просто я подмина. Бе спечелил първия рунд срещу майка си и сестра си. Но оставаше опасността да открият повърхностно активните вещества. А и възможно най-бързо трябваше да намери откраднатите документи. Парите малко го интересуваха. Още по-малко го интересуваше фактът, че Алесандра поемаше отново юздите на предприятието. А изчезналите документи безапелационно разкриваха отговорността му за замърсяването на река Грес.
Влезе в стаята си и завъртя два пъти ключа. Разполагаше с три дни, преди лабораторията да изпрати анализите, които щяха да разкрият наличието на тези проклети повърхностно активни вещества във фабриката. Кражбата на документите и убийството бяха свързани. Трима души знаеха, че предприятието използва такива съставки: Осин Бенмалек, Валантен Бешар и Антонио Медейрос. Нито един от тримата обаче не знаеше за скривалището. Бенмалек, може би. Той бе приятел на баща му цели четиридесет години. Но дали би откраднал тези документи, за да си отмъсти? След като той напусна фабриката, Жулиен бе сменил бравата на вратата на кабинета си.
Приближи се до прозореца. Забеляза Жустин в прегръдките на Матис под короните на чинарите. Нов флирт. Не бе видял отново нисана, въпреки че го бе търсил в Солт и околностите предишната вечер и част от нощта. Несъмнено дъщеря му бе скъсала с другия младеж, след като се бе запознала със сина на аптекаря. Тази идилия го успокои. Да, Жустин го вбесяваше, защото ежедневно физически му напомняше за бившата му съпруга, но пък по същата причина винаги бе склонен да й намира извинения. Не бе познала майчина любов, както и той не бе познал любовта на своята майка. Франсоаз Арну не можеше повече да се прави на светица - нито като майка, нито като безутешна вдовица. Бе имала любовник и се бе оставила на течението, бе сложила рога на Франсис, който впрочем е знаел, че му изневерява. Това обясняваше поведението на баща му към майка му, честите му гневни избухвания, рязкото държание и грубостта - все постъпки, които шокираха Жулиен като дете и юноша.
Видя, че Жустин се връща сама и че влиза в къщата. Той отвори вратата на стаята си, остави я открехната и зачака, скрит зад нея. Дъщеря му замечтано се качи по стълбата. Като минаваше покрай стаята на баща си, се спря за миг, поколеба се, но все пак влезе вътре. Жулиен видя как тя рови из джобовете на окаченото му върху един стол сако, сякаш това бе най-естественото нещо на света. Тогава той затвори вратата, зад която се бе скрил, и се приближи до нея.
- Можеш ли да ми кажеш какво правиш?
- Нищо - отвърна тя и вдигна рамене.
Поиска да излезе навън, но Жулиен й препречи пътя.
- Канеше се да преровиш джобовете ми.
-Е, и?
- А какво друго вече си взела по този начин?
Жустин упорито мълчеше.
- Ще е по-добре да ми кажеш, защото иначе...
- Иначе какво? - подхвърли му Жустин. - Журналистите разправят, че си убил Салк, че си замърсил реката и че ще те арестуват.
- Това не е вярно. Изобщо не я вярно - защити се той.
- За Салк - не знам, но имаш някаква вина. А за замърсяването на реката имам доказателства.
Тя го предизвикваше и Жулиен не можа да издържи погледа й.
- Ти си просто един нещастник.
Жустин тръгна към вратата. Този път баща й я пусна да мине, но й каза:
- Почакай.
- Какво искаш?
- Какви доказателства имаш?
- Не съм казала нищо.
- Слушай, ти.... заедно с твоя приятел, оня, дето кара нисана... Мога да се закълна, че той не е чист като сълза.
- Шпионираш ли ме?
- Значи ти си ме обрала. Така или иначе, в положението, в което се намирам, мога да издам приятеля ти. Мисля, че това ще заинтригува доста полицаите.