- Не си способен да го направиш!
- Нямам какво да губя.
Жустин се поколеба. Досега не бе виждала подобен решителен блясък в очите на баща си. Бе застанал пред нея смъртноблед, със стиснати зъби. Очите му искряха странно. Толкова го презираше. Би могла да го постави на колене. Чувстваше се много силна.
- Какво искаш да знаеш?
- Всичко. Ти ли взе ключовете от кабинета ми?
-Да.
- Знаеш за съществуването на скривалището?
-Да.
- Откъде?
- От дядо.
- Подиграваш ли ми се?
- Мисли каквото искаш.
Жустин се приготви да си върви.
- Добре. От дядо ти. По-нататък?
- Няма по-нататък.
- Чакам.
- Вече нямам желание да говоря.
Жулиен взе мобилния си телефон. Избра някакъв номер от списъка си с контакти.
- Какво правиш? - попита Жустин.
- Открих номера на бричката на твоя приятел и ще го издам на ченгетата.
- Дядо ми показа скривалището. Бях на девет години. Каза ми, че слагал там всичките си тайни и когато порасна, съм можела да крия там и моите. Веднъж те чаках в кабинета ти, точно след развода, и реших да проверя дали и ти слагаш разни неща в него. Само че скривалището беше празно. После от време на време ходех да проверявам, докато един ден открих там куп документи.
- Ами ключовете от кабинета ми?
- Видях ги един ден в кутията ти за бои и ги свих.
- Приятелят ти ли извърши обира?
-Не.
- Кой тогава?
- Аз. Един баща не може да внесе жалба в полицията срещу дъщеря си.
Излезе от стаята тържествуваща. На Жулиен изведнъж му се стори, че ще повърне. Жустин щеше да продължи да го шантажира. Очевидно тя бе откраднала и парите. Щеше да се разрови из вещите и дрехите й. Дъщеря му нямаше и най-малката представа какви можеха да бъдат последиците от постъпката й. Целта й бе да му отрови живота и бе успяла. Сега знаеше, че документите бяха в нейните ръце. Налагаше се да играе хитро, за да си ги вземе обратно.
* * *
Нощта бе паднала над планината Люберон. В най-високата част на Мон Ванту, на туристическия паркинг, който в този късен час бе пуст, Жан Перо чакаше някого, седнал зад волана на колата си. Ако Батист Канаво не следеше всяко негово действие - нещо, в което все пак не бе напълно сигурен, - Перо можеше да предотврати заплитането на обстоятелствата, които щяха неизбежно да доведат до края на вестника.
Сноп светлина сякаш премете част от пътя. Приближаваше се някаква кола. Фаровете на черна лимузина осветиха паркинга. Луксозната кола спря до пежото на Жан Перо. Прозорецът на задната врата се отвори безшумно и отвътре се показа някаква ръка.
- Ето това, за което ви говорих - каза Перо и подаде плик.
Колата тръгна така бързо, както бе дошла, а Перо остана на мястото си с вид на посрамено малко момче, хванато да прави бели. Току-що бе предал документите от флашката, която му бе дал Канаво.
9.
Мистралът се бе надигнал още призори и буквално бе измил небето, по което не бе останало и пухче от облак. Като отредена от съдбата неизбежна участ Прованс безропотно понасяше могъщия му полъх, изпълнената му с меланхолия жалба и ледената му прегръдка. Свирепите му вихрени талази отнасяха всичко по пътя си. Лавандуловите поля приличаха на бурни и безмилостни стремителни вълни. Короните на маслиновите дръвчета ту се поклащаха и листата им шумоляха тихо, ту пък клоните им се огъваха с пращене от напъните на вятъра. Щурците се бяха умълчали. Този зловещ и главозамайващ танц натоварваше въздуха с напрежение, изнервяше и животните, и хората. Обикновено мистралът духаше така в продължение на цели три дни - вдигаше купища прах, разтърсваше камбаните и предизвикваше мелодичния им звън, а после внезапно утихваше, но всички знаеха, че скоро отново ще възобнови тъжния си, начертан от самата природа път.
Франсоаз Арну бе обещала на дъщеря си да й обясни всичко. Бе поискала време до следващия ден, за да вземе някакво решение. Бе се затворила в дома си - отново в плен на дълбоко отчаяние, което буквално умъртвяваше онова, което бе останало от дълбоко наранената й душа. Постъпката на Жулиен спрямо фабриката не я изненадваше ни най-малко. Знаеше, че синът й няма особена тръпка към търговията. Но не очакваше да се озлоби толкова много. Франсоаз се бе посветила на мъката си, както други жени се посвещават на децата си. Алесандра се бе справила с живота по-добре от Жулиен, тъй като баща им й бе обръщал повече внимание. Жулиен, който бе по-малко даровит от сестра си, а и по-затворен по характер, не бе успял да предизвика обич и родителите му сякаш често го забравяха. Отмъщението му бе насочено към всеки член на семейството и му нанасяше удар точно по най-слабото му място. Бе измамил и обрал сестра си. Бе предал паметта на баща си. Бе очернил майка си. Бе продал на безценица „Ла Провансал“. А Франсоаз носеше отговорност за новата катастрофа, която се стоварваше върху дома и семейството им. Как ли Жулиен бе извадил на бял свят тази ужасна тайна, която я караше да се черви от срам вече двадесет и седем години? Щеше да уреди този проблем по-късно. Впрочем злото вече бе сторено.