Тази грешка от миналото й се бе превърнала в проклятие. Франсоаз не си търсеше извинения. Колкото до Мариус Гарбиани, той просто си отмъщаваше за прекратяването на отношенията им, което тя беше пожелала. А след смъртта на Франсис, когото никога не бе имал смелостта да нападне, се бе захванал с Жулиен. Тя бе виновна за това. Ако бе обърнала макар и мъничко внимание на документите, които синът й я караше да подписва, ако не бе извърнала с безразличие поглед от предприятието поради малодушие и до известна степен поради отвращение от живота си, може би щеше да даде добър съвет на по-малкия си син. Но вместо да направи това, го бе изоставила на произвола на съдбата.
Франсоаз прекара голяма част от нощта в стаята на Реми, която се намираше на първия етаж във „Ванс“. Ходеше често там и отваряше сърцето си. Не се обръщаше към починалото си чедо като към дете, а като към същество, различно от земните си братя, което оттам, където се намираше, не само виждаше, но и знаеше всичко за случващите се на земята събития. Присъствието на това скъпо за нея същество бе осезаемо. Франсоаз не бе споделила с никого за тези си „срещи“, не бе казала нито дума и на свещеника, с когото се виждаше доста често. А и кой ли би могъл да я разбере? Срещите с отвъдното не само й помагаха да преодолее физическата раздяла с детето си, но превръщаха отсъствието му в истинско, радостно и даващо й сила присъствие. От стаята на сина си Франсоаз излизаше укрепнала тялом и духом, изпълнена с вътрешен мир и покой, които премахваха за известно време мъката й. Тази нощ тя поиска от Реми съвет как да се държи. Не очакваше, че ще разбере веднага отговора му. Знаеше от опит, че той тихомълком ще я води към решение, което можеше да я изненада или дори първоначално да я разочарова, но което в един определен момент щеше да се открои като единственото правилно поведение. От онзи ужасен майски ден невидимата връзка, която я свързваше с Реми, заемаше в живота й по-важно място от всички земни отношения. Трябваше да следи внимателно знаците, които скоро щяха да се появят.
Мариус Гарбиани. Най-големият й враг бяха угризенията. Франсоаз бе проявила слабост да се срещне с миналото, с младежката си любов, за която пазеше хубав спомен, и си мислеше, че ще бъде защитена чрез брака си и че юношата, превърнал се в мъж, ще е изгубил властта си над нея. При първия поглед, разменен между тях двамата, тя си даде сметка, че е попаднала в собствения си капан.
Беше на четиринадесет години, когато срещна Мариус Гарбиани за първи път. Няколко месеца преди спогодбата в Евиан през 1962 г.* тя бе напуснала родния си Алжир, където родителите й и брат й Пиер бяха убити по време на атентата в Оран**.
*На 18 март 1962 г. в Евиан са подписани френско-алжирските споразумения за прекратяване на огъня, за условията за даване на суверенитет на Алжир, за по-нататъшните отношения между Франция и независим Алжир. На 8 април във Франция се провежда референдум, на който 90% от французите одобряват Евианските спогодби. - Б. пр.
**През 1962 г. Фронтът за национално спасение на Алжир избива евро пейци, главно французи, в еврейския квартал на Оран. Според различни данни броят на жертвите варира между 95 и 3500 души. - Б. пр.
Прие я Алексис Бастид - един от чичовците на майка й, уважаван производител на платове в Авиньон. Настани я у дъщеря си в Солт, тъй като тя имаше деца, чиято възраст бе близка до възрастта на тази създаваща грижи племенница. Мъката, която разяждаше сърцето на Франсоаз, изгнаничеството, което й тежеше като олово, я изолираха от новата й среда и тя я възприемаше като чужда. В училище я смятаха за мръсна емигрантка, дошла да яде хляба на французите. А и децата на лелята осиновителка също не бяха особено любезни към нея. Един ден някакво момче на нейните години, виждайки я постоянно тъжна, й подари златна гривничка. Бе я намерило в чекмеджето на изхвърлено на улицата нощно шкафче. Това хлапе се казваше Мариус Гарбиани. Той и един старец е дълги бели коси събираха всичко, което хората изхвърляха. Идилията между него и Франсоаз продължи цели две години, до деня, в който лелята откри, че юношата е влюбен в момичето. Тази неблагодарница се срещаше с един прост вехтошар и по този начин позореше семейството! Изпрати я обратно в Авиньон при Алексис Бастид. И понеже животът отказваше да й се усмихне и да я дари с малко щастие, девойката си наложи да забрави Мариус и заживя уединено в огромната къща на Бастид. Той обичаше празниците, канеше често гости, но тя не се показваше никога, докато те се веселяха. Но малко преди Франсоаз да навърши двадесет години, чичото неочаквано даде воля на гнева си.