Нужният контакт в мозъка прещрака почти веднага. Моника. Обещах й, че ще се свържа с нея. Порових в джоба на якето, намерих бележника си и го извадих. После го отворих, но веднага махнах на Мърфи.
— Дай свещ. Трябва да прочета нещо.
— Господи, Дрезден. Кълна се, че си поне толкова невъзможен, колкото първия ми мъж. Инатът му беше толкова голям, че го вкара в гроба. — Тя въздъхна, но все пак взе една свещ и я постави до мен. В първия момент светлината й ме преряза през очите. Намерих номера на Моника и го набрах.
— Ало — отзова се в слушалката детски глас.
— Привет — казах аз. — Може ли да говоря с Моника?
— А кой се обажда?
Спомних си, че работя тайно.
— Третият й братовчед Хари, от Върмонт.
— Ясно — каза детският глас. — Изчакайте. МАМО! БРАТОВЧЕДЪТ ТИ ХАРИ ОТ ВЪРМОНТ СЕ ОБАЖДА ПО ТЕЛЕФОНА! — изкрещя той, без да отдръпва слушалката от устата си.
Деца. Как да не ги обичаш. Направо ги обожавам. Малко сол, изстискваш един лимон — направо да си оближеш пръстите.
Почаках, докато грохотът в черепната ми кутия не утихне до просто огнено парене — хлапето хвърли слушалката и избяга, тропайки с крака по паркета.
След няколко секунди слушалката бе вдигната и леко нервният глас на Моника произнесе:
— Ъ-ъ… Ало?
— Хари Дрезден е — казах аз. — Обаждам се, за да ви разкажа какво успях да разбера за ва…
— Извинете — прекъсна ме тя. — Аз… хм… нямам нужда от това.
Замижах.
— Ъ-ъ… Моника Селз? — за всеки случай повторих номера на телефона й.
— Да, да — отвърна тя припряно, дори нетърпеливо. — Нямаме нужда от помощта ви, благодаря.
— Да не би да се обадих в неподходящ момент?
— Не. Не е това. Просто исках да оттегля молбата си. В смисъл, да се откажа от услугите ви. Не се притеснявайте за мен. — В гласа й имаше нещо странно, сякаш тя старателно се опитваше да имитира доволна стопанка.
— Да се откажете ли? Вече не искате ли да търся мъжа ви? Но, госпожо, парите… — в слушалката нещо зажужа и заскърца. Стори ми се, че зад тези шумове все пак се чу глас, но после изчезна и остана само пращенето. Няколко секунди ми се струваше, че линията се е прекъснала окончателно и безвъзвратно. Дявол да ги вземе тези ненадеждни телефони. Обикновено дават дефект от моята страна на линията, а не у събеседника ми. По дяволите, по дяволите, те дори не могат да се счупят както трябва.
— Ало? Ало? — безнадеждно дърдорех аз в слушалката.
И гласът на Моника все пак се върна.
— Не се притеснявайте за това. Благодаря за усилията. Всичко хубаво и довиждане, благодаря ви — и тя затвори телефона.
Дръпнах слушалката от ухото си и известно време я гледах тъпо.
— Странно — казах аз.
— Хайде, Хари — намеси се Мърфи. Тя издърпа слушалката от ръката ми и решително я постави на телефона.
— Какво говориш, мамо — още дори не се е стъмнило — шегувах се аз, по-скоро заради мен самия, за да мисля за нещо друго, а не за това как ще ме заболи главата, когато Мърфи ми помогне да стана. И двамата — и главата ми, и Мърфи — не излъгаха очакванията ми. Дотътрихме се до спалнята и след като се протегнах върху хладните чаршафи реших, че ще пусна корени тук и ще си лежа завинаги.
Мърфи ми измери температурата; с ловки и силни пръсти опипа черепа ми — особено внимателно, когато стигна до цицината с размер на гъше яйце на темето ми. После посвети в очите ми с фенерче, и това не ми хареса. После донесе чаша вода, което ми хареса, и ме накара да изпия два аспирина или тайленол, или някаква друга гадост.
От следващите събития съм запомнил само две неща. Първото: Мърфи сваля от мен тениската, обувките и чорапите, след което се навежда, за да разроши косите ми и да ме целуне по челото. После ме завива с одеяло и изнася свещта. Мистър скача при мен и ляга напряко на краката ми, мъркайки като малък дизелов двигател.
Второто, което запомних, бе, че отново иззвъня телефонът. Мърфи тъкмо се канеше да си тръгва, подрънквайки с ключовете от колата си. Чух как се върна и вдигна слушалката.
— Домът на Хари Дрезден — каза тя.
Последва пауза.
— Ало? — произнесе Мърфи.
След няколко секунди Мърфи се показа на вратата.
— Сбъркали са номера. Поспи, Хари.
— Благодаря ти, Карин — усмихнах се аз. Или по-точно — опитах се. Сигурно не особено успешно, но тя се усмихна в отговор. Не се и съмнявам, че при нея се е получило по-добре.
А после тя си тръгна. В квартирата стана тъмно и тихо. Само Мистър продължаваше да мърка успокоително в тъмнината.
И все пак, дори заспивайки, продължавах да се притеснявам: какво съм забравил? И още нещо, по-маловажно: кой ми се обади, но не пожела да говори с Мърфи? Може би Моника Селз се е опитала отново да се свърже с мен? И защо тя изведнъж реши да спре търсенето и да ми остави аванса?