Това, и бейзболните бухалки, и други глупости се въртяха в главата ми докато не заспах, приспан от мъркането на Мистър.
Глава 13
Събудих се, когато сградата около мен потрепери от гръмотевица.
Беше пълна тъмнина. Нямах представа колко е часът. Около минута лежах объркан; леко ми се виеше свят. Краката ми бяха топли на мястото, където току-що бе лежал Мистър, но самият котарак не се виждаше никъде. Той панически се бои от гръмотевици.
Дъждът на улицата се лееше като из ведро. Чух как барабани по асфалта и по стените на старата сграда. Сградата поскърцваше и простенваше, атакувана от пролетната буря и вятъра. Дървените греди леко се огъваха; опитът и възрастта им ги бяха научили, че е по-добре леко да отстъпиш, отколкото тъпо да се съпротивляваш, докато не се счупиш. По дяволите, и на мен ми е време да го науча.
Стомахът ми ръмжеше от глад. Измъкнах се от леглото, олюлях се и заопипвах наоколо в търсене на халата. Не го намерих, но напипах якето си: то висеше на облегалката на стола, там, където го беше оставила Мърфи. До якето имаше няколко банкноти и салфетка с надпис: „Ще си платиш за това, Мърфи“. Мрачно погледнах парите и се опитах да не обръщам внимание на прилива на благодарност, който изпитах при вида им. После облякох якето, загърнах го пред голите си гърди и дошляпах бос до гостната.
Отново изгърмя. Усещам бурята по начин, различен от хората. Това е буйство на чиста енергия, гола, пулсираща в облаците. Усещам водата, потокът от капки, устремен към земята или летящ в небето, усещам поривите на вятъра, хвърлящ пластове дъжд към стените на сградата около мен. Усещам огъня на мълниите, прескачащи от облак на облак, а после, намирайки кривата пътечка на най-малкото съпротивление, устремяващи се към търпеливата, вечна земя, за да разредят в нея смъртоносния си заряд. Всичките четири стихии в движение, във взаимодействие, обменящи енергия във всичките й форми. Всъщност в бурята има огромна енергия, съблазнителна за някой чародей — силно отчаян или просто глупав. И наистина, жалко е, когато толкова енергия пропада там, където си играят силите на древната природа.
Мисълта за това ме накара да се намръщя. До момента не ми беше хрумвало. Нямаше ли буря в сряда вечерта? По дяволите, наистина имаше! Спомних си как се събудих доста преди изгрева, стреснат от гръмотевица. Дали нашият убиец не е използвал тази буря като гориво за своите заклинания? Напълно възможно. Мисълта за това ме разтревожи. Впрочем, магията от този род често е твърде непостоянна и уязвима, за да се използва толкова целенасочено.
Отново проблясна мълния и аз успях да преброя до три, преди да чуя грохотът на гръмотевицата. Ако убиецът все пак е използвал бурята, логично е да се предположи, че ако той или тя нанесе нов удар, това ще се случи днес. Трепнах.
В този момент коремът ми отново изкъркори и главата ми беше заета от далеч по-прозаични мисли. Между другото, тя продължаваше да ме боли, но далеч по-малко и вече не ми се виеше свят. За сметка на това коремът ми не се успокояваше — като много от високите и слаби мъже, ям без да спирам и все ми е малко. Не знам защо. Изшляпах с босите си крака до кухненския ъгъл и се заех да разпалвам огъня в печката.
— Мистър? — повиках аз. — Огладня ли, приятел? Ще изпека два котлета. Мляс-мляс!
Отново удари мълния, този път — по-близо, защото гръмотевицата се чу почти без закъснение. Проблясъкът беше толкова ярък, че ме ослепи дори през ниските приземни прозорци. Но и така успях да видя Мистър.
Котаракът се беше скрил на най-горния рафт в далечния ъгъл на стаята, колкото се може по-далеч от вратата. Той я следеше със светещите си в тъмното очища, наострил уши, макар че позата му си оставаше обичайна, котешки ленива. Сигурно, ако имаше опашка, сега тя щеше да потрепва.
На вратата се почука.
Сигурно бурята ми беше поразклатила нервите, но целият се напрегнах в очакване на всякаква възможна опасност. Бурята обърка всичките ми усещания — както физически, така и духовни, и всичко, което можех да определя бе, че пред вратата има някой.
Опипах джобовете на якето в търсене на пистолета и си спомних, че още вчера го извадих в лабораторията и не го взех с мен в полицията. Не питайте защо, но ченгетата изобщо не обичат някой да носи оръжие в техните помещения, освен тях самите. Така или иначе, нямах пистолет подръка.
И тогава си спомних, че днес трябваше да дойде Линда Рандъл. Напсувах се за идиотската плашливост, после се напсувах, че толкова време се мотах, и още веднъж — за външността и мириса ми, сякаш не бях вземал душ два-три дена, без да се бръсна и реша. Е, добре. Неизвестно защо ми се струваше, че Линда Рандъл не обръща особено внимание на такива дреболии. Може би й харесва ароматът на здрава мъжка пот.