Първите два куршума сигурно пропуснаха целта и изчезнаха нанякъде. Следващите два уцелиха демона в бедрото, оставяйки дълбоки бразди, преди да рикошират и с противен вой да затракат по стените и тавана. Както и се опасявах, за нас беше по-опасно, отколкото за демона. За щастие нито Сюзън, нито аз пострадахме от рикошетите. Петият куршум мина между дебелите, криви крака на жабата.
Шестият я порази право между светещите като автомобилни фарове очи и я събори по гръб. Тя силно засъска от яд.
Изохках и хванах Сюзън за ръката.
— В мазето! — изхриптях аз. Тя изпусна безполезния пистолет. Втурнахме се надолу по стълбите. Дори не затворих люка — ако тази дяволска твар пожелаеше, можеше да мине и през стената. А така поне знаех откъде ще се появи.
Изхриптях думите на заклинанието и накрайника на жезъла ми засия, осветявайки помещението.
— Хари? — чу се от рафта гласът на Боб. В очните кухини на черепа блеснаха огънчета и той се обърна към мен. — Какво, по дяволите, става? Леле, кое е това готино маце?
Сюзън подскочи.
— Това пък какво е?
— Не му обръщай внимание — изръмжах аз и първи последвах съвета си. Заобиколих масата и се заех да разчиствам пода от натрупалите се там кутии, торби, тетрадки и стари евтини книги с меки обложки.
— Помогнете ми да разчистя пода тук. Бързо!
Сюзън послушно коленичи и аз проклех мързела и небрежността си, заради които този ъгъл на лабораторията се е превърнал в такъв свинарник. Опитвах се да достигна вградения в пода кръг — идеално равно медно колело, очертаващо циментов кръг. Като приложа съвсем малко сила, можеше да заключа демона в него. Или да го държа отвън.
— Хари! — Боб преглътна трескаво. Ние не спирахме работа. — Тук… хм… Един доста кръвожаден жабодемон слиза по стълбите.
— Знам, Боб. — Метнах настрани купчина картонени кутии, а Сюзън взе всички останали хартийки, разчиствайки целият трифунтов кръг. Хванах я за ръка, стъпих в кръга и я дръпнах към себе си.
— Какво става? — попита тя с пресекващ от страх и недоумение глас.
— Стойте по-близо — казах аз.
Тя се притисна към мен.
— Той те вижда, Хари — съобщи Боб. — Струва ми се, че се кани да изплюе нещо към теб.
Нямаше кога да проверявам дали е истина това, което казва Боб. Наведох се, докоснах кръга с края на жезъла си и с усилие на волята го затворих, оставяйки демона отвън. Кръгът ни огради с невидима стена от зареден въздух.
Нещо изсъска във въздуха на няколко дюйма от лицето ми. Вдигнах поглед и видях как тъмната, пулсираща киселина се стича по невидимия щит, предизвикан от защитния кръг. Ако се беше случило половин секунда по-рано, слюнката би разяла лицето ми. Ободряваща мисъл.
Опитах се да си поема дъх, без да показвам нито една част от тялото си извън кръга — това би разрушило защитата, лишавайки кръга от енергия. Ръцете ми трепереха, а в краката усещах неприятна слабост. Сюзън също трепереше.
Демонът с клатушкане се приближи до нас. Сега, в светлината на жезъла, успях да го разгледам добре и веднага съжалих за това. Той беше чудовищно уродлив, противен, мускулест и го сравних с жаба само защото не намерих нищо друго, което поне приблизително да прилича на него. Той се беше втренчил в нас с автомобилните си фарове и удряше с юмрук по защитната бариера на магическия кръг. Всеки удар избиваше сноп сини искри и тогава той яростно съскаше — удивително противен звук.
През това време бурята продължаваше да бушува отвън, макар че гръмотевиците бяха приглушени от дебелите стени на мазето.
Сюзън се притисна към мен, почти плачейки.
— Защо не ни убива? Той е до нас.
— Не може — утеших я аз. — Не може да мине през щита и не може да направи нищо, за да прекъсне кръга. Така че сме в безопасност, докато някой от нас не пресече тази линия.
— О, Боже! — каза Сюзън. — И колко дълго ще трябва да останем тук?
— До разсъмване. Когато слънцето изгрее, ще му се наложи да си тръгне.
— Но тук няма да видим слънцето — възрази тя.
— И не е нужно. Тази твар е свързана с онзи, който я е призовал и изпратил тук, с един вид силова нишка. Веднага щом слънцето изгрее, нишката ще се скъса и той ще изчезне — като балон, на който е изпуснат въздуха.
— А скоро ли ще изгрее слънцето? — поинтересува се тя.
Хм, разумен въпрос.
— Ами… да. След около десетина часа.
— Ох — само каза тя, положи глава на голите ми гърди и затвори очи.
Демонът бавно обикаляше кръга с надеждата да намери дупка в бариерата. Нека търси. Аз също затворих очи и се приготвих да мисля.
— Ъ-ъ… Хари… — неуверено започна Боб.
— Не сега, Боб.
— Но, Хари… — не се предаваше той.