— Не смятах, че ще оцелеете толкова дълго — произнесе нечий глас.
Подскочих почти метър. С непослушни от студ и умора ръце стиснах по-здраво жезъла и бавно се обърнах към гласа.
— Кой е там? — Чувствата ми усетиха присъствие на студено петно. Не физически студено, но нещо такова, по-вледеняващо и тъмно, отколкото усещаха другите ми рецептори. Топка от сенки, илюзия за тъмнина на тъмен фон. Това „нещо“ изчезна при поредния проблясък на мълния, но се появи отново, веднага щом тя угасна.
— Може би искаш да ти се представя по име? — изсумтя сянката. — Да кажем така: аз съм този, който те уби.
— Изпреварвате събитията — възразих аз, продължавайки да се оглеждам. — Работата още не е свършена.
Най-накрая, в тъмнината под счупената улична лампа очите ми разпознаха човешки силует. Не разбрах дали е мъжки или женски, а и по гласа не можеше да се определи.
— Няма нищо — изръмжа сянката. — Повече няма да издържиш. Демонът ми ще се справи с теб за няма и десет минути. — Гласът му звучеше уверено.
— Значи вие сте призовали демона?
— Разбира се — потвърди сянката.
— Вие сте откачили! — възкликнах аз потресено. — Имате ли представа какво ще стане с вас, ако тази твар се освободи?
— Няма да се освободи — увери ме сянката. — Контролирам я изцяло.
Опипах сянката с чувствата си и разбрах, че подозренията ми са верни. Това не беше истински човек, не беше дори илюзия за истински човек, скриващ някой друг. Това беше само изображение, изтъкано от сянка и звук, холограма, която можеше да говори и чува вместо създателя си, където и да беше той (или тя).
— Какво правиш? — учуди се сянката.
Сигурно бе усетила чувствата ми върху себе си.
— Проверявам вашата платежоспособност — измърморих аз и, събирайки остатъка от волята си, изпратих към него магическия еквивалент на здрава плесница.
Образът възкликна изненадано и се отдръпна.
— Как успя да направиш това? — изпищя той.
— Учих се добре в училище.
Холограмата заръмжа, после се зае да произнася слово, което сякаш се състоеше само от съгласни. Опитах се да го разпозная, но поредната гръмотевица заглуши думите му. Така или иначе, това беше името на демона.
Далечният грохот на разгрома, причиняван от демона в моя апартамент, рязко стихна.
— А сега — заяви образът и в гласът му прозвуча злорадо тържествуване, — сега ще платиш за всичко.
— Защо искате да умра?
— Пречкаш ми се в краката.
— Пуснете поне момичето.
— Много съжалявам — изсумтя образът. — Тя видя твърде много. Така че сега и тя стои на пътя ми. Демонът ми ще убие и двама ви.
— Проклето копеле — възмутих се аз.
Онзи само се разсмя.
Погледнах назад, към дома ми. Дори през плисъка на запълнилия целия свят дъжд успях да чуя сухо, скърцащо съскане и тракане на нокти. Сините фарове-очи, в които се отразяваха мълнии, изскочиха от стълбата пред дома ми, моментално фокусираха погледа си върху мен и тръгнаха в моята посока. На пътя на демона се оказа колата на Сюзън; с един замах на ноктестата лапа той я отхвърли настрани, където тя се приземи с болезнено скърцане.
Опитвах се да не мисля какво ще стане, ако тази лапа ме докопа за гърлото.
— Виждаш ли? — усмихна се образът. — Още при първия ми зов. Какво пък, време е да умрете, господин Дрезден.
Още един блясък на мълния освети демона: сега той беше паднал на четири лапи и се приближаваше към мен, криволичейки наляво-надясно, като силно напомняше на гущер, страдащ от затлъстяване. Впрочем, това изобщо не се отразяваше на скоростта му.
— Приготви още четвърт долар за продължаване на разговора, задник такъв — посъветвах го аз, вдигнах жезъла си и, насочвайки го към сянката, този път съсредоточих енергия за пълноценен удар. — Stregallum finitas!
Образът се обви с проблясък от червена светлина, мигновено проникваща в сянката. Онзи заръмжа, а после изпищя от болка.
— Добре, Дрезден! Моят демон ще те разкъса на парченца!
В този момент заклинанието ми започна да разкъсва образа на части и думите се смениха с хлипащи вопли. Който и да беше сътворил този образ, аз се оказах по-силен, затова заклинанието му не устоя пред моето. Образът и воплите бавно изчезнаха. Позволих си доволно да въздъхна за миг, а после се обърнах към лежащото на земята момиче.
— Сюзън! — извиках аз, наведен над нея, но без да свалям очи от приближаващия се демон. — Сюзън, ставай! Трябва да тръгваме.
— Не мога! — изхлипа тя. — О, боже! — тя отново повърна. Направи опит да се надигне, но с жален стон падна обратно.