Погледнах към водния поток и прецених скоростта на демона. Той се приближаваше бързо, но ако тичах, можех да избягам. Можех да стигна до потока. Можех да се спася.
Но не можех да влача Сюзън с мен. Във всеки случай, не с такава скорост. От друга страна, ако остана на място, ще умрем и двамата. Може би все пак ще е по-добре, ако се спаси поне единия от нас?
Отново погледнах демона. Бях смъртно уморен и той ме хвана неподготвен. Пороят ще угаси всеки огън, който още от древни времена се използва от човека като оръжие срещу мрака и тварите, които се крият в него. А аз почти нямах сили да създам огън, да не говорим за нещо повече. Накратко, да се изправя срещу демона си беше чисто самоубийство.
Сюзън хлипаше в краката ми — безпомощна, измокрена, отровена с еликсири, неспособна да върви, дори и да стане.
Отметнах глава назад, та дъждът да измие от очите ми последните остатъци от сапун. После се обърнах и направих крачка срещу демона. Не можех да оставя Сюзън на тази гадина. Дори и обратното да значи сигурна смърт. Все едно; после нямаше да мога да живея със себе си.
Демонът извика нещо със съскащия си глас и се надигна на задните си лапи, вдигайки предните нагоре. В небето над нас ослепително блесна мълния. Гърмът удари почти веднага — толкова силно, че настилката под краката ми трепна.
Гръм.
Мълния.
Буря.
Погледнах кълбящите се над главата ми облаци, танцуващите между тях мълнии — смъртоносно прекрасни, заслепяващи взора ми. Стихията танцуваше и се веселеше, бушуваха древни като самото време енергии. Достатъчно енергия, за да троши камъни, да нажежава въздух, да кипне вода, да изпепели всичко, до което се докосне.
Трябва да призная — тогава се бях отчаял дотолкова, че бях готов да се хвана за всяка възможност.
Демонът изрева и се хвърли напред — външно неловък, но стремителен. С едната си ръка вдигнах жезъла към небето, а показалецът на другата насочих към демона. Разбирах, че да се играе с бурята е опасно занимание. За целта нямах нито отработени ритуали, нито кръг, който да ме защити, нито даже думи или заклинания, които да спасят разума ми от онова, което можеха да направят с него магическите сили на бурята. Просто изпратих чувствата си нагоре, към бурята, опитвайки се да уловя поне частица от хаотично роящите се енергии и да ги приема чрез жезъла си.
— Хари? — попита Сюзън. — Какво правиш? — Тя лежеше на мокрия асфалт, свита и трепереща във вечерната си рокля. Гласът й едва се чуваше.
— Случвало ли ти се е като малка да влачите крака по килима, държейки се за ръка? И после последният да докосне нечие ухо и да го удари ток?
— Ами… да — неуверено отвърна тя.
— Точно това правя. Само че по-готино.
Демонът отново изрева, оттласна се от земята с крачищата си и полетя във въздуха в неестествено грациозен — и поради това още по-потискащ — скок.
Събрах жалките остатъци от воля, които все още пазех и ги съединих с мощта на бушуващите небесни стихии.
— Ventas! — извиках аз. — Ventas fulmino!
Подчинявайки се на командата ми, една малка искра се откъсна от края на жезъла ми и отлетя към буреносните облаци. Ето, че докосна кълбящото се шкембе на бурята…
И в отговор се чу адски рев.
Мълнията, нажежена до бяло фурия, пронизвайки вятър и вода, се устреми към мен и удари точно в края на жезъла. По подгизналото от дъжда дърво сякаш удариха с ковашки чук. Разрядът мина по дървото, по ръката ми, карайки мишците ми да се сгърчат и огъвайки голото ми тяло в дъга. Остатъкът от силата и волята ми стигнаха за това да не отклоня пръста си, насочен към демона.
Демонът се намираше само на някакви си пет-шест инча от мен, когато чудовищната енергия, пронизала тялото ми, се изтръгна от пръста ми и го удари в гърдите, право в сърцето. Силата на удара беше такава, че той отхвръкна назад и нагоре, във въздуха, където застина за миг, обкръжен от ослепителна светлина.
Демонът се бореше, пищеше и драскаше с четирите си крака.
А после той просто се взриви. Проблясък от син огън озари нощта и се наложи да замижа. Сюзън извика уплашено, а може и аз да съм викал заедно с нея.
После нощта отново утихна. Около нас падаха димящи парчета от онова, за което дори не исках да мисля. Те гаснеха със съскане в локвите по улицата и тротоара, изстивайки и превръщайки се в парчета въглен. Вятърът стихна някак изведнъж. Пороят също се смени с лек дъждец. Бурята изчерпи своя заряд от лудост и отмина.
Краката ми се подгънаха и аз се отпуснах зашеметен на асфалта. Косата ми беше изсъхнала и щръкнала. Почернелите краища на ноктите ми димяха. Седях и тихо се радвах, че все още съм жив, че мога да вдишвам, а после да издишвам. И отново да вдишвам. Усещах се сякаш можех да рухна на кревата си и да спя няколко дни без прекъсване — при това, като се има предвид, че съм станал преди половин час.