Сюзън се надигна до седнало положение, примигвайки. После се втренчи в мен.
— Имаш ли планове за следващата събота? — поинтересувах се аз.
Няколко мига тя продължаваше да ме гледа мълчаливо. После отново легна настрани и се сви на топка.
От посоката, противоположна на моя дом, се чуха стъпки.
— Значи така… Призоваваме демони — гнусливо произнесе добре познатият ми глас. — И то в добавка към всичко, което вече извърши. Усещах днес във въздуха черна магия… С теб е свършено, Дрезден.
С усилие завъртях глава и погледнах към Морган, моят надзирател. Той се извисяваше над мен, висок и масивен, в потъмнял шлифер. Трети шлифер за тази вечер — това вече е прекалено, вяло си помислих аз. Намокрените от дъжда коси бяха залепнали за главата му. Лицето му изглеждаше като изсечено от камък.
— Не съм призовавал тази твар — уморено казах аз. — Но аз, дявол да го вземе, успях да я изпратя там, където трябва да се намира. Какво, не видяхте ли?
— Видях как се защитаваше от нея — кимна Морган. — Но не видях да я призовава някой друг. Предполагам, че сам си я призовал, но си изгубил контрол над нея. И не се опитвай да ме заблуждаваш, Дрезден. Това няма да ти помогне.
Аз се разсмях — едва чуто, поради умората.
— Ласкаете се, Морган. Дявол да го вземе, нима мислите сериозно, че бих рискувал да призова демон дори за да се отърва от вас?
Той присви и без това тесните си очи.
— Убедих Съвета — каза той. — Ще се съберат тук след два дена. Ще изслушат моите показания, Дрезден, и уликите, които събрах срещу теб. — Някъде в далечината светна закъсняла мълния и блясъкът й придаде на очите му диво, безумно изражение. — И тогава те ще те осъдят на смърт.
Гледах го тъпо цяла минута.
— Съветът — повторих аз. — Ще се съберат тук. В Чикаго.
Морган се усмихна с онази усмивка, която акулите пазят за малките тюленчета.
— В понеделник сутринта ще се изправиш пред тях. Обикновено не харесвам особено длъжността си на палач, Хари Блекстоун Копърфийлд Дрезден. Но в твоя случай с радост ще изпълня задълженията си.
Трепнах, когато произнесе пълното ми име. Произнесе го почти без грешка — може би случайно, но по-вероятно не. В Белия Съвет имаше такива, които знаеха името ми и как трябва да се произнася. Да бягаш от Съвета, да се измъкваш от него означаваше да се признаеш за виновен и да си причиниш неприятности. Щом знаеха името ми, можеха лесно да ме намерят. Ще се доберат до мен, където и да се скрия.
Сюзън се размърда и застена.
— Ха… Хари? — измърмори тя. — Какво стана?
Обърнах се за да се уверя, че с нея всичко е наред. Когато отново погледнах през рамо, Морган беше изчезнал. Сюзън кихна и се притисна към мен. Прегърнах я, за да я стопля поне малко.
В понеделник сутринта.
В понеделник сутринта Морган ще представи всичките си подозрения и обвинения и е много вероятно те да са достатъчни, за да ме осъдят на смърт. Който и да беше този господин или госпожа Сянка, трябваше да го намеря до понеделник сутринта, иначе можеше да се считам за покойник.
Все още размишлявах за незавидното си положение, когато пристигна патрулна полицейска кола. Те насочиха прожекторите си към нас и полицаят ми нареди чрез мегафона да пусна палката, да вдигна ръце и да не правя резки движения.
Какво пък, уморено си помислих аз, от гледна точка на ченгето е повече от естествено да арестува гол мъж и жена във вечерна рокля, седящи на тротоара под дъжда като двойка клошари.
Сюзън прикри с ръка очите си от ослепителната светлина. Може би пристъпите на повръщане я бяха избавили от остатъците от еликсира, защото от любовния му ефект не беше останала и следа.
— Това — заяви тя с тих, безстрастен глас — е най-лошата нощ в живота ми.
Ченгетата излязоха от колата и се отправиха към нас.
Изсумтях.
— Ето какво се получава, когато се опитвате да прекарате вечерта с чародей.
Тя ме погледна накриво и за миг очите й проблеснаха мрачно. Тя почти се усмихна и когато заговори, в гласа й прозвуча нотка на отмъстително удовлетворение:
— Затова пък каква статия ще се получи!
Глава 15
Както се оказа, Линда Рандъл е имала дяволски основателна причина да отмени насрочената за събота вечер среща с мен.
Линда Рандъл беше мъртва.
Кихнах и се гмурнах под жълтата лента на временното полицейско заграждение. За онези две минути, през които ми разрешиха да мина през нас, преди да ме откарат до апартамента на Линда Рандъл, успях да измъкна от царящата там бъркотия едно долнище на анцуг и тениска. И каубойски ботуши. Мистър беше отмъкнал нанякъде една от обувките ми, така че се наложи да обуя онова, което намерих. Проклета котка.