— Линда Рандъл. Наемен шофьор. На двайсет и девет години.
Много ми провървя, че Мърфи беше с гръб към мен. В противен случай зяпналата ми в удивление уста сигурно щеше да издаде моето познанство с убитата и ме чакаха редица разнообразни, но еднакво неприятни въпроси. Цяла секунда гледах тъпо тила на Мърфи, после побързах да закача по-нормален израз на лицето си и влязох след нея.
Едностайната квартирка на Линда Рандъл най-много приличаше на оживял трейлър на някаква рок-група, чието време е заето най-вече от концерти, разюздани вечеринки и непробуден пиянски сън в интервалите между тези занимания. Голяма част от огромния креват беше затрупана от мръсни дрехи. Необичайно голяма част от тях бяха купени, съдейки по вида им, от каталозите на „Фредерик“ или „Холивуд“ — копринени, дантелени, в ярки разцветки, очевидно предназначени да привличат внимание. Из цялата стая — около кревата, на рафтовете, на тоалетната масичка — стояха свещи, почти всички — изгорели повече от половината. Чекмеджето на тоалетната масичка беше отворено на около една трета и в него се виждаха разни приспособления за развлечения. Очевидно Линда Рандъл е обичала играчките си.
Кухненската ниша изглеждаше така, сякаш не беше използвана. Изключение правеха кафеварката, микровълновата печка и кофата за боклук, от която стърчаха няколко кутии от пица. Може би именно видът на тези кутии ме удари в мозъка, карайки ме да изпитам съчувствие и жалост към Линда. Собствената ми кухня изглеждаше почти по същия начин — е, само дето нямах микровълнова. Тук е живял още един човек, който е знаел какво означава да живееш в самота. Понякога така дори е по-спокойно. Най-често — не. Готов съм да се обзаложа, че Линда е знаела това не по-зле от мен.
Само че така и не успях да чуя това от нея. Експертите-криминалисти се бяха събрали около кревата, закривайки онова, което лежеше там. По същия начин роякът мухи се вие около главата на престъпника, заровен до шия в земята, както са правили в Дивия Запад. Те си говореха с тихи, спокойни гласове, безстрастни като при непринуден светски разговор, обръщайки внимание един другиму на този или онзи детайл и хвалейки се помежду си за наблюдателността.
— Хари? — тихо ме повика Мърфи. Съдейки по интонацията, не го казваше за първи път. — Сигурен ли си, че си във форма за това?
Леко трепнах. Каква ти форма! Никой и никога не е във форма за такива неща. Впрочем, не го казах на глас.
— Няма нищо — произнесох аз. — Просто главата ме боли. Извинявай. Хайде да приключваме по-бързо с това.
Тя кимна и ме поведе към кревата. Мърфи беше почти с една глава по-ниска от повечето мъже и жени, работещи около леглото, затова пък аз съм почти с толкова по-висок от тях. Затова не ми се наложи да моля някой да се отдръпне. Просто направих крачка напред и надникнах над главите им.
В момента на смъртта си Линда е говорила по телефона. Лежеше гола. Дори по това време на годината на бедрото й се виждаше светла ивица. Сигурно през зимата е посещавала солариум. Косата й все още беше мокра. Тя лежеше по гръб, с полупритворени очи, и спокойният израз на лицето й почти не се беше променил от последната ни среща.
Сърцето й също беше изтръгнато от гърдите. То лежеше на същия този креват, на около фут и половина от нея — безформена, гъбообразна, слузеста маса с червено-сив цвят. В гърдите й зееше отвор, от който стърчаха парчета от разтворения гръден кош.
Гледах я около минута, някак несъзнателно фиксирайки детайлите с поглед. Отново. Някаква гадина отново е използвала магия, за да унищожи нечий живот.
Все още продължавах да мисля за нея — такава, каквато разговаряше с мен по телефона. Весела, приветлива. Чувствена, съдейки по това как формираше изреченията. Малко неуверена в себе си, уязвима, което още по-силно подчертаваше другите страни на личността й. Косата й беше мокра, защото тя се беше изкъпала преди срещата ни. Каквото и да говорим за нея, за начина й на живот, тя беше потресаващо живо момиче. Беше.
В края на краищата осъзнах, че в стаята цари мъртва тишина.
Мъжете и жените от експертната група — и петимата — ме гледаха. Чакаха. Когато ги погледнах, всички едновременно отклониха поглед. Впрочем, не бе необходимо да си чародей, за да разчетеш израженията на лицата им. Страх — обикновен, истински страх. Те се бяха сблъскали с нещо, което науката не можеше да обясни. Това ги бе потресло, беше разклатило всичките им устои — внезапно, съкрушително и кърваво свидетелство за това, че триста години развитие на науката не помагат да се справиш с онова, което и досега се крие в тъмнината.
И чакаха отговори от мен.
Не знаех отговорите на техните въпроси. Усещах се отвратително когато, без да кажа нито дума, направих крачка назад, отвърнах се от тялото на Линда и влязох в малката баня. Ваната още беше пълна с вода. На рафта под огледалото имаше гривна, обеци, някаква козметика и флаконче парфюм.