До мен се появи Мърфи. Стори ми се, че е още по-дребна от обичайното.
— Тя ни се обади — каза Мърфи. — Обаждането й е записано от „деветстотин и единайсет“. Така разбрахме, че трябва да дойдем тук. Тя се обади и каза, че знае кой е убил Дженифър Стентън и Томи Том, и че сега преследва нея. После започна да пищи.
— В мига, в който заклинанието я е поразило. Сигурно веднага след това телефонът е прекъснал.
Мърфи ме погледна мрачно и кимна.
— Ъхъ. Прекъсна. Но когато пристигнахме, работеше нормално.
— Понякога магията пречи на работата на техниката. Нали знаеш. — Окото неочаквано ме засърбя и аз го потрих с ръка. — Говори ли вече с роднините?
Мърфи поклати глава.
— Тя няма роднини в Чикаго. Търсим, но това може да отнеме известно време. Опитахме да се свържем с шефа й, но той е заминал нанякъде. С господин Бекет. — Тя се вгледа внимателно в лицето ми, сякаш очакваше да кажа нещо. — Чувал ли си за него? — попита тя след кратка пауза.
Свих рамене, без да я поглеждам.
За миг устата на Мърфи се присви, а скулите й заиграха.
— Грег и Хелън Бекет — каза тя, след като се овладя. — Преди три години дъщеря им Аманда е убита в престрелка. Горилите на Джони Марконе са разчиствали сметки с някаква ямайска банда, която се опитвала да им отмъкне територия. Някой от тях е уцелил малкото им момиченце. Тя живяла още три седмици и умряла, когато я изключили от животоподдържащия апарат.
Премълчах. Но пред очите ми стояха застиналото лице и мъртвите очи на госпожа Бекет.
— Бекет са подали иск срещу Джони Марконе, обвинявайки го в непредумишлено убийство, но адвокатите му били твърде добри. Всъщност те успели да прекратят делото още преди да започне разглеждането. Така и не се разбрало кой всъщност е застрелял момичето. Има слухове, че Марконе им предлагал пари. Така да се каже, като компенсация. Но те отказали.
Продължавах да мълча. Зад гърба ми хората прибраха Линда в найлонов чувал, после затвориха ципа. Чух как някой от тях преброи до три, вдигнаха я, положиха я на носилката и я изкараха от стаята. Един от експертите каза на Мърфи, че отиват да хапнат и ще се върнат след десет минути. Тя кимна. В стаята стана още по-тихо.
— Е, Хари — каза тя. Говореше тихо, сякаш се боеше да наруши възцарилата се в апартамента нова тишина. — Какво можеш да ми кажеш? — Въпросът прозвуча със скрит подтекст. Със същия успех можеше да ме попита какво съм скрил от нея. Всъщност тя имаше предвид точно това. Тя извади ръка от джоба си и ми подаде малко найлоново пликче.
Взех го. В него имаше визитна картичка — онази, която дадох вчера на Линда. И досега беше прегъната на мястото, където я държах скрита в ръката си. Освен това по нея имаше някакви тъмни петна — съдейки по всичко, кръвта на Линда. Погледнах етикета в ъгъла на пликчето, където пишат номера на делото и името на вещественото доказателство. Етикетът беше чист. Визитката още не беше част от случая. Официално тя просто не съществуваше. Засега.
Мърфи чакаше отговора ми. Тя искаше да й кажа нещо. Не бях сигурен дали очакваше да й кажа на колко души съм давал визитката си, и че не знам как се е озовала тук, или очакваше да си призная, че съм познавал жертвата и по какъв начин съм замесен в този случай. При втория вариант щеше да има нови въпроси. Такива, каквито обикновено се задават на заподозрените.
— Готова ли си да ме изслушаш сериозно, ако ти кажа онова, което усещам духовно, но не знам със сигурност?
— Как така усещаш? — попита тя без да ме погледне.
— Ами, усещам… — помълчах, обмисляйки думите си. Исках да звучат възможно най-убедително. — Усещам, че тази жена вече е имала неприятности с полицията — може би заради наркотици и проституция. Усещам, че е работила в „Кадифения салон“ на мадам Бианка. Усещам, че е била близка приятелка с Дженифър Стентън. Усещам, че ако полицията я беше открила вчера и разпитала относно първото убийство, тя щеше да твърди, че не знае нищо.
Цяла минути Мърфи обмисляше думите ми.
— Знаеш ли, Дрезден — произнесе тя с леден глас, — ако беше усетил всичко това вчера — или поне тази сутрин — може би щяхме да успеем да поговорим с нея. Може би дори щяхме да узнаем нещо от нея. Може би дори — тя се обърна към мен и без никакво усилие ме притисна с ръка към вратата, неочаквано за мен и доста твърдо. — Може би дори — изръмжа тя — сега тя щеше да е жива. — Тя ме погледна в упор и в този момент обликът й вече не напомняше на красива мажоретка. Сега тя приличаше на вълчица, стояща над трупа на едно от своите вълчета и твърдо решена да отмъсти за това някому.