— Господин Дрезден — каза Мърфи с ледена вежливост. — Искаме да ви зададем няколко въпроса. Бихте ли ни придружили до полицейското управление за да дадете показания?
Въпроси, въпроси… Белият Съвет ще ме осъди и екзекутира след трийсет и няколко часа. Нямах време за техните въпроси.
— Много съжалявам, лейтенант. Тази вечер трябва да си оправя прическата.
— Тогава утре сутринта — настояваше тя.
— Ще видим — казах аз.
— Ако не си там сутринта — заяви Мърфи, — ще пусна заповед. Ще те намерим и тогава, кълна се в Господа, Хари, ще изтръгна от теб отговори за всичко това.
— Както желаеш — казах аз и се обърнах към вратата. Кармайкъл направи крачка настрани, препречвайки ми пътя. Спрях и го погледнах. Той се втренчи в гърдите ми. — Ако не съм арестуван — обърнах се аз към Мърфи, — ми се струва, че имам право да си тръгна.
— Пусни го, Рон — подхвърли Мърфи. Гласът й прозвуча гнусливо, но усетих в него болка. — Скоро пак ще побеседваме, господин Дрезден. — Тя се приближи плътно до мен. — И ако се установи, че ти стоиш зад всичко това — продължи тя с безупречно равен глас, — бъди уверен: каквото и да направиш, каквото и да измислиш, ще те намеря. Разбра ли ме?
Разбрах я. Наистина, разбрах. Разбирах как я притискат, разбирах нейната досада, злост, стремежа й да не допуска нови убийства. Ако бях герой от любовен роман, сигурно щях да измисля какво да кажа — кратко, точно, сърцераздирателно. Но аз съм си просто аз, затова казах само: „Разбрах, Карин“.
Кармайкъл отстъпи настрани.
И аз си тръгнах от Мърфи, на която не можех да кажа нищо, и от Линда, която не успях да защитя. Тръгнах си с пламнала глава, уморен до мозъка на костите си. Тръгнах си, усещайки се като лайно.
Глава 16
Прибирах се от дома на Линда Рандъл и в главата ми се формираше буря, по-страховита от тази, която вече мина през града и сега гърмеше далеч, над езерните простори. Извиках си такси от телефона-автомат в бензиностанцията и зачаках, облегнат на стената, примижавайки под ситния дъждец.
Загубих доверието на Мърфи. Няма значение, че направих това за да защитя и нея, и себе си. Добрите намерения не струват нищо. Оценяват те по резултатите. А всички резултати от моята дейност се свеждаха до неловка лъжа към единствения човек, когото можех с известни уговорки да нарека свой приятел. И не бях сигурен, че дори да намеря виновникът или виновниците, дори да измисля как да ги накарам да признаят, дори да свърша цялата работа на Мърфи, то това ще изглади случилото се между нас.
Общо взето, мислите ми се въртяха около това и други неща, също толкова мрачни и безрадостни, когато минаващият наблизо мъж с ниско нахлупена шапка изведнъж спря, обърна се към мен и силно ме удари с юмрук в стомаха.
Успях само да помисля „не отново!“ и тогава той ме удари за втори път, а после и за трети. Всеки удар пронизваше вътрешностите ми с ослепителна болка, впечатваше ме в неподатливата стена, предизвикваше пристъп на гадене. Дишането ми секна, въздухът излизаше от устата ми още преди да достигне дробовете, така че дори да имах приготвено някакво спасително заклинание, пак нямаше да имам въздух да го произнеса.
Отпуснах се, когато той спря да ме налага, и паднах на земята. Намирахме се на ярко осветена бензиностанция, в петък преди полунощ, и всичко, което той правеше, се случваше пред очите на минувачите. Но, слава Богу, той със сигурност не възнамеряваше да ме убива. Макар че в момента това ми беше безразлично, поради болката и умората.
Лежах на земята, почти припаднал. В носа ме удряше миризма на пот и одеколона на нападателя. Със сигурност знаех, че това е същият човек, който ме нападна вчера вечерта. Той ме хвана за косата, дръпна нагоре и, щракайки с ножиците, отряза голям кичур от косата ми. После ме пусна.
Кръвта застина в жилите ми.
Косата ми. Този тип взе от косата ми. Тя можеше да се използва за смъртоносни заклинания от всякакъв вид, а аз не можех да направя абсолютно нищо.
Мъжът се отдалечи с бърза крачка, но без да тича. Сигурно паниката ми даде сили. С отчаян скок го хванах за крака и го дръпнах с всичка сила. Чу се тихо хрущене, после той извика и падна тежко на земята. Едната си ръка стискаше в юмрук — здрав, як юмрук, — а в него беше моята коса. Направих още един опит да поема дъх и скочих към тази ръка.
Шапката му падна и аз го познах — един от хората на Джони Марконе, които ме следваха от кръчмата в четвъртък. Онзи, който започна да куца, след като тича няколко пресечки след мен. Изглежда, Скокливко страдаше от изместване на менискуса и аз попаднах точно в болното място.