Хванах го за китката и се вкопчих в нея с двете си ръце, опитвайки се да разтворя тлъстите му пръсти. Не може да се каже, че съм кой знае колко силен, но се състоя само от жили и съм инатлив като дявол знае какво. Скокливко се опита да освободи ръката си с рязко дръпване. Ръката му беше много мускулеста, но и това не стигна, за да отхвърли теглото на тялото ми. Той се вкопчи в мен със свободната си ръка, опита се да ме отблъсне, после започна да удря напосоки с юмрук.
— Пусни ме, твойта мама — викаше Скокливко. — Слез от мен!
Аз свих глава в раменете и продължих да го държа. Ако успея да забия нокти в ръката му — колкото се може по-надълбоко, — ще му се наложи да отвори юмрук, колкото и да е силен. Опитах се да си представя, че юмрукът му е гумен, а моите пръсти — железни, и стисках с всички сили, които ми останаха. Почувствах как юмрукът му започна да поддава. Вече виждах тъмните косми от отрязания кичур.
— Боже Господи! — извика някой. — Ей, Майк, насам!
Чуха се стъпки.
В този момент двама младежи в тренировъчни екипи и маратонки дотичаха до нас и започнаха да ме откъсват от скокливкото. Запищях като полудял, но не удържах и пуснах китката на Скокливко. Част от косата ми падна от ръката му на земята, но по-голямата част остана и пръстите му отново се свиха, стискайки я.
— Ей, по-спокойно — посъветва ме един от дърпащите ме идиоти. — Не се вълнувай.
Нямаше смисъл да се бия едновременно и с двамата. Трескаво глътнах въздух и отново придобих способност да говоря хрипкаво.
— Портфейлът ми. Той ми взе портфейла.
Като се има предвид как бях облечен аз, в сравнение с костюма на Скокливко, тази лъжа нямаше никакви шансове за успех. Или по-точно, не би имала, ако Скокливко не се беше обърнал и затичал, накуцвайки, далеч от нас. Идиотите ме пуснаха объркани и неуверено се отдалечиха към колата си.
С усилие се вдигнах на крака и побързах след Скокливко, хриптейки като продънен акордеон. Скокливко пресече улицата, седна в колата си, запали и тръгна, а аз едва се приближавах. Останах да стоя в облак изгорели газове, гледайки тъпо след отдалечаващите се габаритни светлини.
Сърцето ми биеше в гърдите като обезумяло и не се успокои дори след като възстанових способността си да дишам нормално. Косата ми. Джони Марконе се сдоби с моята коса. Той можеше да я даде на всеки, който се занимава с магия, за да направи всичко, което му хрумне.
Те могат да използват косата, за да ми изтръгнат сърцето от гърдите, както направиха с Дженифър Стентън, Томи Том и бедната Линда Рандъл. Нали Джони Марконе ме посъветва да се откажа — при това два пъти — и сега е решил, най-накрая, да ме разкара от пътя си веднъж завинаги.
Умората, страхът и слабостта ми неочаквано се смениха със злоба.
— По дяволите — изръмжах на глас аз. — Няма да дочакате.
Всичко, което трябваше да направя, бе да ги намеря. Да намеря Джони Марконе, Скокливко и чародея на Марконе, който и да беше той. Да ги намеря, да си взема обратно косата, да ги опаковам и да ги поднеса на Мърфи на поднос със синя панделка.
Кълна се в Бога, не възнамерявах да чакам покорно, докато те се разправят с мен. Тези гадове бяха сериозни като смъртта. Вече се опитаха да ме убият веднъж и не се успокоиха след това. Марконе и неговите момчета…
Не, помислих си аз. Не Марконе. В това няма никакъв смисъл, освен ако неговата банда не разпространяваше „Третото Око“ от самото начало. И после, ако Марконе има свой чародей, защо му трябваше да се опитва да ме подкупи? И защо не ми острига косата тогава, когато се търкалях зашеметен от бухалката, а после не ме уби, докато още нищо не подозирах?
И изобщо, можеше ли Марконе да направи това? Или горилата му играеше за два отбора едновременно?
Реших, че повечето от това вече не е толкова важно. Беше ясно едно: някаква гад получи кичур от косата ми. Някъде неизвестен за мен чародей възнамеряваше да ме убие.
Впрочем, който и да беше той, не беше особено опитен — разбрах това още когато пратих по дяволите неговия образ-сянка. Той не устоя срещу мен в директен двубой. Може би имаше достатъчно мотивация и достатъчно енергия, за да може, например, да накара демон да му се подчинява. Но той приличаше на силен тийнейджър, който още не е свикнал със силата си. Имах нещо по-мощно от проста сила, по-мощно от напомпани мускули, дори и магически. Имах знания, опит — и съобразителност.
Наистина, в настоящия момент бях оглупял дотолкова, че бях готов да си гриза ноктите и да изстрелвам хартиени топчета.
Човекът-Сянка не можеше да ми нанесе удар веднага. Той трябваше да изчака бурята, за да ме убие, използвайки енергията й. Така че имах още време. Можех да поработя. Ако можех да установя къде се намират, къде Скокливко отнесе косата ми, можех да се отправя след тях.