Така. По гривна на всяка китка. Пръстен. Жезъл. Тояга.
Още веднъж изброих наум хитроумните нещица, чрез които можех да обърна ситуацията в моя полза: халюцинации, временни сривове на електричеството или водоснабдяването, внезапно нашествие на паяци или плъхове… Можех с лекота да осигуря всяко от тях. Малко от хората, занимаващи се с магия, имат толкова разнообразни таланти, и още по-малко са онези, чийто опит и подготовка им позволяват да задействат всички тези заклинания едновременно.
Раздразнено тръснах глава. Нямах толкова време, че да го губя в обмисляне на тези тънкости.
Какво пък, щом е така — цялата воля отива в талисманите. Воля и в пръстена. По същия начин заредих с енергия тоягата и жезъла, прехвърляйки пламтящата в мене злоба в студената мощ на дървото и закрачих към вратата на „Версити“.
Направо я изтръгнах от пантите.
Изхвърлих я навън. Треските летяха директно към мен. Част от тях прелетяха покрай мен и се приземиха някъде зад гърба ми, на паркинга; друга част рикошира в щита от плътен въздух, с който се бях прикрил. Нямах намерение да наранявам с нищо непровинилите се посетители от другата страна на вратата. Хората оценяват по първото впечатление и в последствие не можеш да го промениш.
След като разбих вратата, насочих жезъла си към отвора и произнесох заклинание. Музикалната уредба се трясна в стената с такава сила, сякаш беше уцелена от снаряд, и се стече на пода в локва разтопена пластмаса. Музиката в колоните изпищя и стихна. Прекрачих прага и освободих заряда от пръстена си. По цялата зала, започвайки от входа, лампите започнаха да се взривяват — с лек пукот се пръскаха стъклени парчета и димящи отломки от абажурите. Хората, седящи на бара и по дървените столове, реагираха така, както трябва да реагират в подобна ситуация. С викове и писъци те скачаха на крака или се криеха под масите. Няколко човека се изнизаха през пожарния изход в страничната стена. После настъпи пълна, абсолютна тишина. Всички стояха и потресено гледаха вратата. Тоест, мен.
Седящият на далечната маса Джони Марконе ме гледаше с безстрастните си очи с цвят на доларови банкноти. Не се усмихваше. До него г-н Хендрикс ме изпепеляваше с поглед; единствената му вежда се беше смъкнала толкова ниско, че заплашваше да закрие и двете му очи. Ежко беше побледнял и стискаше зъби. Скокливко ме гледаше с неприкрит ужас. Нито един от тях не помръдна и не каза нито дума. Сигурно видът на побеснял чародей може да окаже такова въздействие на неподготвения зрител.
— Прасчо, прасчо, отвори вратата — произнесох аз в настъпилата тишина. После опрях тоягата в земята и, присвивайки очи, погледах към Марконе. — Трябва да поговоря с вас, Джон. Само за две минути.
Няколко секунди Марконе продължаваше да ме гледа мълчаливо, после ъгълчетата на устата му леко потрепнаха.
— Маниерите ви на убеждение, господин Дрезден, са доста необичайни. — Той стана и се обърна към останалите в помещението посетители, без да сваля поглед от мен. — Дами и господа, изглежда днес „Версити“ ще затвори по-рано от обичайното. Моля всички да напуснат помещението, възползвайки се от най-близкия до вас изход. Не се притеснявайте за сметките. Господин Дрезден, ще бъдете ли така добри да се отдалечите от врата, за да могат клиентите ми да излязат?
Отдръпнах се. Помещението се опразни много бързо, като при това го напуснаха не само посетителите, но и персонала, оставяйки ме насаме с Марконе, Хендрикс, Ежко и Скокливко. Никой от тях четиримата не помръдна. Скокливко видимо се изпоти. Изражението на Хендрикс не се промени. Той се държеше невъзмутимо като планински лъв, готов във всеки момент да скочи върху нищо неподозиращия елен.
— Искам си косата — казах аз, след като последната двойка се скри зад вратата.
— Моля? — Марконе леко наклони глава настрани. Изглежда, думите ми наистина го учудиха.
— Чухте ме — казах аз. — Това ваше лайно — вдигнах жезъла си и го насочих към Скокливко — ми скочи на една бензиностанция и ми отряза кичур коса. Искам си я обратно. Не искам да свърша като Томи Том.