Поклатих глава.
— Не знам. Ако знаех, нямаше да съм тук. Мислех, че може да сте вие.
Марконе вдигна вежда.
— Би трябвало да ме познавате по-добре, господин Дрезден.
Беше мой ред да се намръщя.
— Прав сте. Би трябвало. — Убийствата бяха далеч по-дръзки и жестоки, отколкото Марконе позволяваше на хората си. Той можеше да отстранява конкурентите си, но не виждаше смисъл да превръща това в свое основно занимание. И със сигурност няма причина да убива случайни свидетели като Линда или Дженифър Стентън. Това изобщо не би помогнало на бизнеса му.
— Ако у него има нещо, което ви принадлежи, можете да си го вземете обратно, господин Дрезден — каза Марконе. Той се огледа и въздъхна. — Само че ви съветвам да побързате. Боя се, че „Версити“ изпрати последните си клиенти. Жалко.
Не ми беше лесно, но се приближих до тялото на Скокливкото Лорънс. За да обискирам джобовете му, се наложи да оставя на пода жезъла и тоягата си. Пребърквайки джобовете му, се усещах като осквернител на гробища.
Така и не намерих косата си. Вдигнах поглед към Марконе и той го посрещна със същото непроницаемо изражение на лицето.
— Нищо — казах му аз.
— Любопитно. Сигурно е предал въпросния предмет на някой друг преди да дойде тук — предположи Марконе.
— А не след като е пристигнал?
Марконе поклати глава.
— Напълно съм убеден, че не. Бих забелязал.
— Вярвам ви — казах аз, и не лъжех. — Но на кого?
— Очевидно, на нашия враг.
Замижах. Умората неочаквано се стовари на плещите ми.
— Дявол да го вземе.
Марконе не отговори. Той стана и тихо нареди нещо на Хендрикс и Ежко. Хендрикс изтри пистолета си със салфетка и го остави на пода. Ежко мина зад бара и се зае да прави нещо с проводниците и бутилка уиски.
Вдигнах от пода тоягата и жезъла, станах и се обърнах към Марконе.
— Разкажете ми всичко, което знаете. Трябва ми всичко, което можете да ми кажете, ако искам да го намеря.
Марконе помисли малко и кимна.
— Да, разбира се. Жалко, че избрахте толкова оживено място за тази дискусия. В очите на зрителите вече сте мой враг. Колкото и обосновани да ми се струват подбудите ви, факт е, че публично ме унизихте. Не мога да оставя това без последствия. Трябва да поддържам контрол. Повярвайте, господин Дрезден, нямам никакви лични претенции срещу вас. Само че бизнесът си е бизнес.
Стиснах зъби, хванах по-здраво жезъла и за всеки случай проверих дали щитът ми все още действа.
— И какво възнамерявате да направите по този въпрос?
— Нищо — отвърна той. — Няма нужда да правя нищо. Или нашият враг ще ви убие, и тогава няма да се налага да рискувам себе си или своите хора, за да ви отстраня, или ще го намерите своевременно и ще се справите с него. Ако успеете, ще разглася, че сте го направили по мое поръчение, след което ще бъда склонен да забравя днешната вечер. И в двата случая най-изгодно за мен е да чакам и да наблюдавам.
— Но ако той ме убие — възразих аз, — ще бъда поредната жертва с изтръгнато сърце, а вие така и няма да узнаете къде е той. В крайна сметка няма да се доближите и на крачка до разрешаването на проблема с отстраняването му и запазването на собствения си бизнес.
— Така е — кимна Марконе. После се усмихна — това изражение се запази на лицето му за някаква част от секундата. — Но ми се струва, че няма да сте чак толкова лесна плячка. Предполагам, че дори да ви убие, той по някакъв начин ще се издаде. И от времето на предишната ни среща ми се струва, че вече усещам по-добре на какво трябва да обръщам внимание.
Кимнах мрачно, обърнах се и закрачих към вратата.
— Хари — произнесе той.
Спрях и обърнах глава.
— Само между нас двамата: не знам нищо, което би ви помогнало. Всичките негови хора, които успяхме да заловим, не казаха нищо. Толкова много се боят от него. Изглежда никой не знае откъде се появява този наркотик, от какво се прави, или къде този тип ръководи делата си. Сянка, казват те. Той винаги се появявал пред тях като сянка. Това е всичко, което успях да науча.
Погледнах го за миг и кимнах.
— Благодаря.
Той сви рамене.
— Желая ви късмет. Струва ми се, че ще е най-добре, ако пътищата ни повече не се пресичат. Не понасям намеси в работата си.
— Всъщност това е прекрасна идея — съгласих се аз.
— Отлично. Приятно е, когато те разбират. — Той се обърна и закрачи с оставащите си хора. Трупът на Скокливкото Лорънс остана да лежи на пода.
Аз също се обърнах и излязох от залата, в нощта, в студа, под продължаващия да ръми дъжд. Все още ми се гадеше, а пред погледа ми стояха очите на умиращия Скокливко Лорънс. В ушите ми все още звучеше хрипливия смях на Линда Рандъл. Все още преживявах лъжата си към Мърфи и все още не възнамерявах да й казвам повече от това, което вече й казах. И все още не знаех кой иска да ме убие. Все още нямах никакви аргументи, които да представя на Белия Съвет.