— Нека погледнем истината в очите, Хари — казах си аз. — Все още си прецакан.
Глава 18
Случвало ли ви се е някога да изпитвате отчаяние? Чувство на абсолютна безнадеждност? Налагало ли ви се е някога да стоите в непрогледна тъмнина, знаейки от дъното на душата си, че никога повече няма да видите светлина? Че сте загубили нещо, което вече никога няма да откриете?
Именно такива чувства изпитах, излизайки от „Версити“ под дъжда. Когато в душата ми цари смут, когато не съм в състояние да мисля, когато съм уморен, или се страхувам, или съм самотен, излизам на разходка. Да, точно това правя. Обикалям, обикалям, и рано или късно нещо ме озарява — нещо, заради което вече по-малко ми се иска да скачам от покрива.
Затова тръгнах да се поразходя. Като се замисля, това беше дяволски глупаво: да бродиш из Чикаго в събота през нощта. Вървях без да се оглеждам. Вървях без да преча на мислите ми да се роят в главата, пъхнал ръце в джобовете на якето си, а мократа коса лепнеше по главата ми.
Мислех за баща си. Когато ми е много зле, често си спомням за него. Той беше добър човек, щедър човек, безнадежден неудачник. Илюзионист, изпълняващ триковете си пред публика във век, когато техниката изглежда по-вълшебна от която и да е магия, той никога не печелеше достатъчно, за да нахрани семейството си. Голяма част от времето си прекарваше в пътуване, опитвайки се да спечели малко пари за прехрана. Не е бил вкъщи, когато съм се родил.
Не беше там, когато умря майка ми.
След като се родих, той по-често се задържаше вкъщи. Кръсти ме с имената на трима велики илюзионисти. По-късно започна да ме взима със себе си на турнета, забавлявайки деца и пенсионери, давайки представления в училищата и супермаркетите. Той винаги беше щедър и добър — по-добър и по-щедър, отколкото можеше да си позволим. И винаги беше леко тъжен. Всяка вечер ми показваше снимката на мама и разказваше за нея. В края на краищата започна да ми се струва, че я помня добре.
Когато пораснах, това усещане се засили. Виждах баща си. Мисля, че го виждах такъв, какъвто го е виждала и тя — мил, славен, мек човек. Малко наивен, но честен и добър. Човек, който се грижи за другите и почти не се грижи за всичко останало. Разбирам защо го е обичала.
Така и не успях да порасна дотолкова, че да стана негов асистент, както ми бе обещал. Той умря през нощта, в съня си. Аневризъм, обясниха докторите. Намерих го вече изстинал, с усмивка на лицето. Може би, умирайки, е виждал мама. И гледайки го, за пръв път в живота си се усетих напълно, съвършено самотен. Разбрах: нещо си бе отишло и никога повече няма да се върне. Разбрах, че вътре в мен се образува празнина, която никога повече няма да се запълни.
Ето така се чувствах и сега, в тази дъждовна пролетна нощ в Чикаго, бродейки по улиците. Дишането ми излизаше във вид на па̀ра, десният ботуш проскърцваше при всяка крачка, а в главата ми все още се въртяха умрелите хора.
Сигурно не трябва да се учудвам, че след няколко часа ходене се озовах пред вратата на Линда Рандъл. Полицията отдавна си беше заминала, светлините бяха угасени, а любопитните съседи спяха в леглата си. В дома цареше тишина. Източната част на небосклона все още не бе просветляла, но някъде наблизо, на перваза или на покрива, вече чуруликаше някаква ранна птица.
Силите ми бяха на изчерпване. Вече не мислех абсолютно за нищо, да не говорим за някакви спасителни идеи. При следващата буря убиецът ще изрече заклинание, за да ме убие, а съдейки по въздуха, това може да се случи във всеки един момент. А ако не ме убие той, Морган сигурно ще успее да убеди Белия Съвет, че трябва да ме екзекутират, и това ще се случи в понеделник сутринта. Ако нещата стигнат до Белия Съвет, нямах никакъв шанс.
Облегнах се на вратата, залепена с черно-жълти полицейски ленти с надпис: „ПОЛИЦИЯ — НЕ ВЛИЗАЙ“. Напълно несъзнателно произнесох заклинание, отварящо вратата, откъснах долната черно-жълта лента и влязох в квартирата.
— Това е глупаво, Хари — казах си аз.
Сигурно не бях в настроение да слушам собствените си съвети. Обиколих стаята, надушвайки миризмата на парфюми и кръв. Кръвта още не беше почистена. Сигурно с това щеше да се заеме хазяинът. Не знам. По филмите не показват подробности от този вид.
После открих, че лежа на пода, на килима пред огромния креват на Линда. Лежах настрани, свит, с гръб към леглото и с лице към плъзгащата се стъклена врата, водеща към малкото, покрито с бетонна плоча дворче. Не ми се искаше нито да отивам някъде, нито да правя нещо. Нямаше смисъл. Всичко е безсмислено. При всички положения ще умра — ако не утре, то вдругиден — със сигурност.