Най-лошото беше това, че ми беше безразлично. Толкова се уморих от всички вълшебства, които се наложи да направя, от ходене, от синини и натъртвания, от недоспиване. Беше тъмно. Тъмно отвсякъде.
Изглежда, заспах. След всичко, което се случи, просто бе наложително да поспя. Във всеки случай, не помня нищо до момента, в който се събудих от светещото в очите ми слънце.
Замижах и прикрих очите си с ръка. Сутрините изобщо не са най-любимия ми момент от денонощието. Слънцето вече надничаше иззад покривите на къщите от другата страна на улицата и веселите пролетни лъчи струяха през завесите на прозорците право в мозъка ми. Измърморих нещо и се обърнах на другата страна, с лице към приятната тъмнина под кревата на Линда, с гръб към топлата светлина.
Но не заспах. Вместо това се ядосах на самия себе си.
— Какво, твойта мамица, правиш, Хари? — силно, на глас попитах аз.
— Лежа, за да си почина — равнодушно си отговорих сам.
— По дяволите — заяви онази част, която се оказа по-умна. — Ставай от пода и се захващай за работа.
— Не искам. Уморен съм. Махай се.
— Не си толкова уморен, щом разговаряш сам със себе си. Значи ще можеш да измъкнеш задника си от крокодилската захапка. Бързо отваряй очи! — настойчиво продължих аз.
Свих се, не желаейки да се подчинявам на някой си там, но все пак отворих очи. На слънчева светлина домът на Линда Рандъл изглеждаше почти празнично, обвит с тънък слой позлата — все още празен, но стоплен от някакви добри спомени. Пред лицето ми под леглото лежеше училищен годишник, от който се подаваха няколко снимки. До него имаше снимка в рамка: все още младата Линда Рандъл с щастлива усмивка на лицето, изобщо не приличаща на онази, която видях онзи ден. Тя стоеше с тога на випускник от университета, заедно със симпатична двойка на около петдесет години. Сигурно родителите й, предположих аз. Изглеждаше щастлива.
А малко по-далеч, на самата граница на осветеното от сутрешното слънце петно, лежеше малък червен цилиндър със сива капачка.
Моето спасение.
Извадих го изпод кревата. Целият треперех. Разтръсках кутийката и в нея нещо изтрака. Отворих я и изтръсках касетата на дланта си. От нея не стърчеше лента: значи вече е заснета, но още не е проявена. Прибрах я в кутийката, отново затворих капачката, порових из джобовете на якето си и извадих другата кутийка — онази, която намерих до езерната къща на Виктор Селз. Кутийките бяха напълно неотличими една от друга.
Мислите ми се завъртяха в главата и се устремиха по новата следа. Находката разкриваше пред мен много възможности и някъде там, сред тях, се криеше една, която ми даваше шанс да изляза жив от тази бъркотия, да спася всичко, което все още продължаваше да виси на косъм.
И все пак нещо оставаше неизяснено. Не знаех какво точно става. Затова пък вече имах потенциална следа — връзка между убийствата и прекъснатото търсене на изчезналия мъж на Моника Селз, Виктор. Вече имах още една нишка, само че ми оставаше много малко време, за да я проследя. Не ми оставаше нищо друго, освен да стана и бързо, колкото се може по-бързо да се залавям за работа. Добрият чародей не е толкова лесен за побеждаване.
Скочих, вдигнах от пода тоягата и жезъла си и тръгнах към вратата. Последното, което ми трябваше в момента, бе да ме заловят в запечатано от полицията местопрестъпление. Директно щяха да ме арестуват, да ме пъхнат в килия и аз щях да съм мъртъв още преди да успея да се изправя пред съда. Вече планирах следващите си крачки: да се опитам да намеря фотографа, посещавал дома на Виктор Селз до езерото, после да проявя тази лента и да видя наистина ли на нея има нещо, заради което някой би убил Линда Рандъл.
Точно в този момент чух някакъв шум и застинах. Шумът се повтори — тихо подраскване.
Някой завъртя ключ в бравата и отвори външната врата.
Глава 19
Нямаше да успея да се скрия под леглото или в банята, а и не исках да се лишавам от свобода на движенията. Затова се хвърлих напред, застанах зад плътно отварящата се врата и затаих дъх.
В стаята влезе мъж — нисък, слаб и чорлав. Тъмните му, започнали да посивяват коси бяха събрани в опашка на тила. Беше облечен в тъмни панталони и тъмно сако; на рамото му висеше голяма чанта. Той притвори вратата след себе си и се огледа. Впрочем, както повечето хора, губещи способност да мислят ясно когато са развълнувани, той видя по-малко, отколкото трябваше, и макар че трябваше да ме забележи с периферното си зрение, това не се случи. На пръв поглед той изглеждаше като напълно приличен човек: ясно очертана брадичка, волеви скули.