Той прекоси стаята и замря, втренчен в окървавените чаршафи. Видях как ръцете му трескаво се свиха в юмруци. Той издаде странен, гъгнив звук, после рязко клекна и започна да шари с ръце под леглото. Търсенето му ставаше все по-трескаво и го чух как изруга шумно.
Пръстите ми напипаха в джоба гладката повърхност на кутийката. Така-така… Тайнственият фотограф, криещ се на улицата пред дома на Виктор Селз, сам се появи тук да търси лентата. Усетих чувство, подобно на онова, което изпитваш, когато поставиш на мястото последното парче от особено сложен пъзел — забавно удовлетворение, примесено с изрядно количество самодоволство.
Тихо оставих жезъла и тоягата си в ъгъла зад вратата и окачих на якето си полицейския пропуск с моята снимка. После загърнах якето си, за да не се вижда двусмислената тениска и се постарах да повярвам в това, че непознатият е твърде изнервен, за да обърне внимание на анцуга и каубойските ми ботуши.
Държейки ръце в джобовете си, затворих вратата с пета.
— Така-така — произнесох аз, без да му давам време да се опомни. — Върнахме се на местопрестъплението, значи. Знаех си, че ще ви хванем, само трябваше да почакаме малко.
Във всеки друг ден реакцията на непознатия би ме накарала да се търкалям от смях. Той трепна, удари главата си в леглото, извика, излезе изпод леглото, обърна се, отстъпи и падна върху кревата, след като ме видя. Промених си мнението за външността му: устните му бяха прекалено пухкави, очите — напротив — малки и разположени близко едно до друго, придавайки му вид на хищен, предпазлив пор.
Студено присвих очи и без да бързам тръгнах към него.
— Не можахте да се сдържите да не дойдете, така ли?
— Не! — изтърси той. — О, Господи! Не сте разбрали. Аз съм фотограф. Фотограф, разбрахте ли? — Той се порови във висящата на рамото му чанта и извади фотоапарат. — Аз снимам. За вестниците. Дойдох тук за да видя дали няма да намеря нещо интересно.
— Стига глупости — приятелски го посъветвах аз. — И двамата прекрасно знаем, че не сте тук, за да снимате. Търсехте ето това. — Извадих от джоба си кутийката с лентата и я повъртях пред носа му.
Той затвори уста и зашеметено загледа към мен. После към кутийката. После облиза пресъхналите си устни, но така и не успя да изтръгне от себе си нито звук.
— Кой сте вие? — попитах аз, стараейки се да говоря рязко и внушително. Опитвах се да си представя как би се държала Мърфи в тази ситуация, ако аз бях при нея на разпит.
— Ъ-ъ… Уайз. Дони Уайз. — Той трескаво преглътна, без да сваля изплашения си поглед от мен. — Какво, да не съм се забъркал в някаква неприятна история?
Отново студено присвих очи.
— Ще видим. Имате ли документи?
— Ъ-ъ… Да, разбира се.
— Да ги видя. — Измерих го с подозрителен поглед. — Бавно — добавих аз.
Той ме погледна предпазливо и бавно бръкна в джоба на панталоните си. С едната си ръка извади от там портфейл, откопча го и го отвори, показвайки ми прибраната зад прозрачно джобче шофьорска книжка. Приближих се още една крачка към него, взех портфейла и го огледах внимателно. Снимката беше негова; името съвпадаше с онова, което ми беше казал.
— Какво пък, господин Уайз — започнах аз. — Да продължим разпита. Докато ми оказвате съдействие, няма да имаме никакви…
В този момент забелязах, че се е загледал в пропуска ми и замълчах. Той грабна портфейла си от ръцете ми и отстъпи крачка назад.
— Ама вие не сте ченге! — възмутено заяви той.
Надменно изпъчих брадичка.
— Добре. Може и да не съм. Но работя с ченгетата. И вашата лента е у мен.
Той отново изруга и се зае да прибира фотоапарата си в чантата, с явното намерение да се махне оттук.
— Не. Нямате нищо. Нищо, което да ме свързва с това престъпление. Нямам нищо общо.
Обърнах глава, гледайки как тръгва покрай мен, към вратата.
— Не бързайте толкова, господин Уайз. Струва ми се, че има за какво да поговорим. Например за кутийката от лента, забравена под верандата на къща в Лейк-Провидънс, вечерта на миналата сряда.
Той вдигна поглед към мен и веднага го сведе.
— Нямам какво да ви кажа — измърмори той, — който и да сте вие, по дяволите. — Той вече беше до вратата и хвана дръжката й.
Протегнах ръка към стоящата в ъгъла тояга и, стараейки се да придада на гласа си колкото се може повече драматизъм, изръмжах: „Vento servitas!“ Подчинявайки се на заклинанието, подхваната от стегнати потоци въздух, тоягата скочи и захлопна вратата точно пред носа на Дони Уайз. Той застина като гръмнат, после се обърна към мен с опулени очи.